Бихевиоризмът

Елиминативизмът се оказва устойчив на философските аргументи, които са предложени срещу него, най-вече защото те предпоставят самите онези ментални термини, които елиминативизмът иска да отстрани. “Стандартизираните повторимости”, описани от Рей, изглеждат набор от по-интересни нетенденциозни данни, които, ако елиминативистът успее да обясни в чисто физически термини, би доказало правотата му. Интерпретацията на тези данни не е независима от емпиричните методи за набавянето им, следователно тук философията трябва да напусне удобния фотьойл на априорното и трансценденталното и да се обърне поне отчасти към постиженията на емпиричната психология.

6.1. Основни положения на бихевиоризма

За определен период от време, главно през първата половина на 20 в., бихевиоризмът изглежда като най-добрия подход за обяснението на интелигентното поведение и неговите (законоподобни) повторимости. Основната идея на бихевиоризма е, че психологията трябва да се занимава само с външно наблюдаемото поведение. То е това, което ние всъщност виждаме у другите хора. Менталните термини, които използваме за описанието му, биват заучени от нас именно в процеса на такива наблюдения. Въпросът “Мамо, защо това дете плаче?” обикновено получава отговора “Защото се е ударило и го боли.” В много случаи подобни обяснения не отговарят на действителното психично състояние, в което другият човек се намира – било при симулация, било при затруднения или съмнения при определяне на собствените ни състояния. Човек може да плаче от болка, от скръб, от гняв или от злоба. Ние прибягваме до емпирично наблюдаеми елементи на контекста и въпреки всичко грешим достатъчно често при тълкуването на поведението, за да се осланяме на житейския си опит като “психолози” без каквато е да е било рефлексия или помощ от страна на психологическите теории. Дори вербалното описание на собственото поведение от страна на другите може да не ни направи съпричастни към това, което изпитват, защото няма гаранции нито за искреността, нито за надеждността, нито за пълната разбираемост на твърденията на другия човек. На този въпрос ще се върна отново, когато обсъждам статуса на всекидневната психология, а сега е по-важно да се види доколко бихевиоризмът доказва, че преодолява тези ограничения. Или може би той има други цели и ние тотално се заблуждаваме относно ролята на психиката и съзнанието в живота ни? Най-общото определение на бихевиоризма според Станфордската енциклопедия по философия е “доктрина или набор от доктрини за човешкото и животинското поведение, които се обвързват в пълния и цялостен смисъл на думата с истинността на следните три твърдения:

1) Психологията е науката за повдението. Психологията не е науката за психиката/съзнанието

2) Поведението може да бъде описано и обяснено без да се прибягва до ментални събития или вътрешни психологически процеси. Източниците на поведение са външни (намират се в околната среда), а не вътрешни (в психиката/съзнанието)

3) В процеса на теоретично развитие на психологията, ако се прибегне до някакви ментални термини или понятия за описване или обяснение на поведението, то или а) тези термини или понятия трябва да бъдат елиминирани и заменени от поведенчески термини, или б) те трябва да бъдат преведени или парафразирани в поведенчески понятия.” ^[1]

Този дълъг цитат има за цел да сумира научната база на философския елиминативизъм и да обхване различните форми на бихевиоризъм, които са се развили в зависимост от преобладаването на една от трите тези във вижданията на психолозите, привърженици на идеята за научния характер на своята дисциплина.

Въпросните три вида се наричат по различен начин в литературата. Дж. Греъм нарича бихевиоризма, обвързан с т. 1) от горното определение, “методологически”^[2]; свързаният с т. 2) – “психологически”^[3], с т. 3) - аналитичен^[4].

Нека накратко да опиша какво представляват тези три подхода.

6.1.1. Методологическият бихевиоризъм

Той настоява, че обективните научни процедури в психологията трябва да се отнасят само до външното поведение на организмите. Това “трябва” в тезата му позволява той да бъде наречен нормативен. Посочването на ментални събития не добавя нищо към това, което психологията е в състояние да разбере за причините за поведението. Но методологическият бихевиоризъм не изключва употребата на ментални термини в обикновения език, нито отрича обяснението на поведението чрез тях в художествената литература, например. Той просто прокарва граница между това, което науката психология трябва да бъде, и това, което лаиците смятат за психологическо проникновение или опитност. Методологическият бихевиоризъм е реакция срещу интроспекционистката школа, заемала доста сериозни позиции в психологията на 19 в., но не може да се пренебрегне и фактът, че в някои днешни варианти той оспорва релевантността на неврофизиологичните данни за обяснението на поведението. Основен представител е Дж. Уотсън (1878 – 1958).

6.1.2. Психологическият бихевиоризъм

Част от него е радикалният бихевиоризъм на Б. Скинър. Като цяло този вид може да се разглежда като изследователска програма в рамките на психологията. От философска гледна точка недостатъците му могат да се изтълкуват фигуративно казано като предимства, защото допринасят за развитието на по-задълбочени и детайлизирани аргументи срещу претенциите, че човешкото (и животинското) поведение може да се обясни изчерпателно с физически термини от типа на стимул, реакция, история на ученето, характеризираща конкретния тип организми, и подкрепа. Този тип бихевиоризъм присъства в трудовете на И. П. Павлов, Е. Торндайк, отчасти у Уотсън, и в радикалния си и най-влиятелен вид е развит от Скинър. Експериментите, поставени в рамките на тази програма, често са изобретателни и новаторски, като осигуряват база за по-нататъшните менталистки интерпретации. Освен това, някои бхевиористични идеи продължават да лежат в основата на определени съвременни позиции. Затова в тази глава ще имам предвид най-вече този тип бихевиоризъм.

6.1.3. Аналитичният бихевиоризъм

Тук имаме работа с философска теория за смисъла и значението на менталните термини и понятия. По-късните работи на Витгенщайн като “Философски изследвания” или книгата на Г. Райл “Понятието за съзнание” са класическите примери за разглеждането на менталните събития и състояния като тъждествени с предразположенията (диспозициите) за определено поведение при определени обстоятелства или със семейство от поведенчески тенденции. Както вече споменах, когато приписваме някому дадено убеждение или ментално състояние (виж пасажа за Витгенщайн в т. 5.2.) ние не казваме, че човекът се намира в определено вътрешно състояние, а го характеризираме от гледна точка на това как би се държал при определени условия. На аналитичния бихевиоризъм ще се спра по-подробно при обсъждането на изчислително-репрезентационистката теория за съзнанието (т. 10), която също има отношение към смисъла и референцията на менталните термини.

6.2. Философските импликации на психологическия бихевиоризъм

Последният има своите корени в класическия философски емпиризъм относно съзнанието, което по израза на Дж. Лок при раждането на човека е tabula rasa (“чиста дъска”), а впоследствие опитът отпечатва върху нея сетивни впечатления, служещи за основа на извличането на идеи. От извлечените от опита идеи по метода на “асоциацията” се формират сложни идеи. Асоциациите следват последователността на представянето на опита в действителността, с която сме в контакт. Определени знаци, звукове, миризми и т.н. се асоциират в опита, формирайки в съзнанието идеята за материален обект, например. Други асоциации за “близост, последователност и постояннна връзка”^[5], както ги систематизира Д. Хюм, формират идеята за причинност.

Всички тези вътрешни същности, според бихевиоризма, не могат да представляват подходящ обект за научно изследване. Нещо повече, кое споява идеите така, че някои от тях да имат значение за поведението на организма, а други да са ирелевантни?

Отивайки по-нататък от емпиристката традиция, Торндайк предлага “закон”, който да обяснява подредбата на идеите така, че те да водят до интелигентно поведение. Вероятността за дадена реакция, последваща определен стимул, се увеличава или намалява в зависимост от положителната или отрицателната подкрепа, която е настъпвала в миналото. При това последователностите от стимул, реакция и подкрепа образуват определени, сравнително постоянни схеми.

Рей нарича този “закон” “закон за ефекта” и споменава, че Скинър го е разглеждал като подобен на закона за естествения отбор, продължен отвъд съхраняването на признаци, които се наследяват генетично, до “съхраняването” на определени придобити схеми на поведение у индивидуалните организми.

Философски казано, формирането на сложни “идеи” сега се трансформира във формиране на сложни реакции, резултат от асоциирането на простите реакции във вериги, така че стимулите, получаващи подкрепа, стават основа за по-нататъшни “условни” или заучени реакции. “Законът за ефекта” определено работи при някои животни, което обяснява защо Скинър успява да ги “дресира” да извършват любопитни действия: плъхове да преминават лабиринти, гълъби да играят пинг-понг и прасета да бутат колички в супермаркета. Нещо повече, този закон обяснява пристрастяването към дрогата и хазарта и помага за разработването на техники за преодоляването на това пристрастяване чрез т.нар. “модифицираща поведението терапия”.

6.2.1. Аргументите “за” бихевиоризма

Ако се опитаме да систематизираме аргументите в полза на бихевиоризма, те могат да се сведат до следните.

Епистемичен аргумент: доказателството, че даден човек или животно се намира в определено ментално състояние се базира на поведението, което е наблюдаемо обективно. Процесът на научаване как да се употребяват менталните понятия – убеждение, желание и т.н. – показва, че обстоятелствата, при които наблюдаваме употребата, са неделими от поведенческите тенденции в определени условия. Второ, една от главните разлики между менталисткото обяснение на съзнанието (чрез ментални състояния в главата на човека) и бихевиористкото е, че менталистките обяснения имплицират някакви вродености (мозъчни структури, език на мисълта и т.п.), дори и да не ги използват експлицитно. Например Фодор издига хипотезата, че мозъкът притежава вродени правила за обработка на информацията, които се “включват” при ученето или усвояването на нови поведенчески реакции. Обратно, бихевиоризмът счита, че ученето не е управлявано от правила поведение. Учене е това, което организмите правят като отговор на стимули от средата, и закрепват тези отговори в резултат на опита от типа “успех-неуспех”.

Трето, както твърди Скинър, да се обясни поведението означава да не се предпоставят нещата, които подлежат на обяснение. Експланандумът (подлежащото на обяснение) в случая е самото поведение. Затова наблюдаемото поведение не може да се обясни с ненаблюдаеми вътрешни движения (“поведения”) като решаване на проблеми или мислене. Скинър отбелязва, че “възражението срещу вътрешните състояния не е, че те не съществуват, а че те не са релевантни при функционалния анализ.”^[6]

Според Скинър психическата активност, взета като вътрешна, е форма на поведение, затова единственият начин тя да бъде обяснена без да се изпада в безкраен регрес или в кръговост, е да се прибегне до нещо не-поведенческо – а това е средата с нейните стимули и подкрепяните от околната среда взаимодействия на организмите с нея. Целта на бихевиоризма е да се избегне обяснението на един тип поведение – външното, с друг тип – вътрешното.

Греъм отбелязва^[7], че много психолози намират възгледите на Скинър за научното обяснение наивни и се дистанцират от него. Както споменах в началото обаче, материализмът, какъвто е без съмнение бихевиоризмът на Скинър, се подхранва от идеята, че не съществуват “призраци”, а говоренето за вътрешни ментални същности много напомня такова говорене. Затова езикът на психологията не бива да допуска референцията към вътрешна обработка на информацията като обяснителен похват.

В защита на Скинър трябва да се каже, че за разлика от по-радикалните елиминативисти той не отрича съществуването на мисленето или другите вътрешни събития, които наричаме ментални. Те са нещо, за което можем да съобщаваме вербално на основата на интроспекцията, затова са “частна собственост” от гледна точка на наблюдаемостта. Но в последна сметка те са реакции на стимулите на средата. Въпросът обаче е в това, че ако иска да служи като основа на елиминативизма, бихевиоризмът трябва да докаже, че всяко интелигентно поведение възниква по този начин, т.е. по “закона за ефекта”.

6.2.2. Аргументи “срещу” бихевиоризма

Основната част от тях идва от когнитивната наука, която разработва сложни модели за вътрешната психична обработка на информацията, от етолозите и екопсихолозите, които считат, че поведението трябва да се изследва не в изкуствените условия на експерименталната среда, а в естествените ниши на организмите. Също така, бихевиоризмът не се приема и от невронауката, която счита, че прякото изследване на мозъка е единственият начин да се разберат причините за конкретните поведенчески реакции. Но решаващите проблеми идват от самите бихевиористки експерименти. Оказва се, че не само човешкото поведение не може да се обясни по описаната схема, а че тя не работи дори при плъховете. Увеличаването на вероятността за определена реакция може да се постигне по начини, които не само не зависят от “закона за ефекта”, а направо предполагат ментални “същности”.

6.2.2.1. Аргументи от страна на резултатите от бихевиористките експерименти

Ето няколко групи явления, които затрудняват бихевиористкото обяснение.

• Латентно учене. То се проявява тогава, когато животните учат без каквато и да било подкрепа. Например, ако плъхове се пуснат няколко пъти в лабиринт, в който няма храна, впоследствие те намират поставена там храна много по-бързо от плъхове, които никога не са влизали в лабиринта, макар че и едните, и другите са еднакво гладни. По-нататък, маймуни, на които е дадена сложна играчка, се научават да я разглобяват без подкрепа, а просто заради забавлението.

• Пасивно учене. То се проявява в случаите, когато животното учи, без за определено време да получава подкрепа и да реагира по очаквания начин, и едва по-късно демонстрира съответната реакция. Така плъхове, прекарани през лабиринт в прозрачна количка, след това го минават много по-бързо от плъхове, които никога не са били там, за да намерят храната, скрита в него.

• Спонтанни промени на поведението. Едната страна на този феномен е несъответствието с историята на ученето. Животните избягват, а не повтарят подкрепената в миналото реакция. Най-показателен в това отношение е експериментът с радиален лабиринт. Примамките са поставени във всички клетки на лабиринта, но плъховете не повтарят пътя, който първият път ги е довел до храната, а посещават, макар и не по ред, всички клетки с храна. Изглежда, че те не реагират на подкрепата, получена в първата клетка, а просто “надушват” следващата примамка и я “проследяват”.

• Импровизация. Животните демонстрират подходящо поведение, което не е било подкрепяно преди, нито дори изобщо е било показвано. Например, при лабиринт, научен вече от плъховете, се прави промяна, като се отваря по-къс път към примамката. Животните го откриват “от раз”, без да се “съобразяват” с научените вече “подкрепени” пътища.

Подобни резултати подсказват, че това, което животните научават, не е проста последователност от реакции на стимули. Затова някои изследователи изказват хипотезите, че плъховете формират нещо като “вътрешна карта” на лабиринта, или дори извършват векторни изчисления за определяне на местоположението си, като вземат предвид и времето, което е минало в движение в определена посока.

6.2.2.2. Аргументи от страна на когнитивизма – Н. Чомски

Някои наричат делото на Чомски “когнитивна революция”, но за нас е по-важно да видим какъв път намира той да въведе в сериозен научен оборот идеи относно структурата на съзнанието, стигащи назад чак до платонизма. Доколкото става дума за емпиричните основания на елиминативизма, трябва да се започне съответно с емпиричните открития на Чомски.

Както казва Витгенщайн в Изследванията, “Най-важните за нас аспекти на нещата са скрити чрез тяхната простота и всекидневност. (Това може да не се забележи, тъй като е винаги пред очите ни)^[8]”. Тази констатация в голяма степен се отнася за Чомски, който привлича теоретичното внимание към съвсем обикновени факти относно езика: “Една от трудностите в психологическите науки идва от това, че изследваните явления са добре познати. Необходимо е известно умствено усилие, за да се разбере как подобни явления могат да поставят сериозни проблеми и да изискват сложни обяснителни теории... Явленията може да са дотолкова познати, че изобщо да не ги забелязваме.”^[9] Тези факти при по-задълбочено вглеждане разкриват усета на говорителите на един език да формират сложни граматически структури. Тези структури нямат никакво сходство с физическите (езикови) стимули на средата, нито пък може с лекота да се допусне, че говорителите са били обучавани да боравят с тях. Затова Чомски въвежда понятието “лингвистична интуиция”, описващо положението, че обикиновеният говорител на един език е в състояние да различи и степенува по граматичност произволен набор от изречения. Този набор прилича на въпросите от стандартизиран тест, в който трябва да се избира от няколко възможни отговора. Приликата обезсилва възражението, че “интуиция” е интроспективистки термин, с който елиминативистът не иска да има нищо общо. Нека приведем примера на един от последователите на Чомски, Д. Слобин^[10], илюстриращ лекотата на разпознаването на граматически правилното от “полу-граматичното” изречение спрямо “не-граматичното” натрупване от иначе познати думи:

1. коса красавица от торта с прави малка пясък кестенява

2. красавица от пясък прави с малка коса кестенява торта и

3. малка красавица с кестенява коса прави торта от пясък.

Разбира се, не е безвъпросно ясно какво отличава граматичността от неграматичността, но можем да приемем тезата на Слобин, че това е редът на значещите единици в набора, както и маркерите за род, число и време. Един проблем, към който Чомски се отнася сериозно и предлага отлично разрешение, е всъщност подсказан от Витгенщайн още в Трактата. Става дума за линейната структура (поне) на изговорените изречения, където принос към смисъла има само линейната последователност на значещите единици. Витгенщайн намира, че това е привидност, а действителната структура на езика е поне двуизмерна, ако не и триизмерна. Двуизмерността се получава от подредбата на думи, които репрезертират (са образи на някакъв обект или действие) и “логическите оператори”, т.е. свързващи думи като и, или, че, и др. под., организиращи образите в картина, която трябва да отговаря на положението на нещата в света, за да има изразът истинност, а преди това (отговаряйки на възможно положение на нещата в света)^[11] – и смисъл. Например изречението “Витоша е по-висока от Рила” е смислено и неистинно, защото репрезентативните думички са “каквито трябва да бъдат”, но отношението между тях, отговарящо на някакво възможно отношение (това прави изречението смислено), не отговаря на конкретното действително отношение (това прави изречението смислено, но неистинно)^[12]. Чомски се заема конкретно и с лингвистични средства да покаже, че структурата на езиковите изрази не е линейна. Ще използвам примера на Г. Придо^[13]:

Германците обичат бирата повече от испанците.

Това изречение е очевидно двусмислено. То може да означава, че германците обичат бирата повече, отколкото я обичат испанците (1), или че германците обичат бира повече, отколкото обичат испанци (2) (друг е въпросът за истинността на тези изречения). Нагледно тази двусмисленост може да се покаже чрез моделиране на двете различни структури, съдържащи се в изречението:

Вижда се, че това, което Чомски нарича “повърхностна структура на изречението” (Германците обичат бирата повече от испанците), “крие” две различни “дълбинни структури” (отново термин на Чомски). Показаните дълбинни структури са нелинейни. Не само двусмислиците разкриват нелинейността. Чомски показва, че всяко изречение може да се представи като дървовидна структура от типа: Да разгледаме изречението “Кучето ухапа човека”^[14]:

Графично това би изглеждало така:

Това се нарича дървовидна диаграма на изречението.

Структурата на изреченията може да се означи и със скоби, отделящи основните компоненти. Например, в “Жената, която обича Иван”^[15], “Иван” може да е както в ролята на подлог, така и на допълнение. Маркирането на структурата може да стане по следния начин, отделяйки конституентите на изречението като смислено изречение:

((Жената, която обича) (Иван)) ((Жената, която) (обича Иван)).

Съществените изводи, които Чомски прави, се отнасят до това, че редът е важен компонент на граматичността, а такива са и отношенията на “доминиране” между съставните части на изречението (които отношения в терминологията на Слобин се изразяваха с маркирането). Следователно, тези отношения не могат да бъдат обхванати от чисто физически отношения между съставните части. Защо? Да използваме примера на Рей^[16] за референцията на местоименията. В “Иван се учуди, че той спечели” “той” може да означава “Иван”, но може да посочва и друго лице, споменато в предишното изречение. Докато в “Той се учуди, че Иван спечели” “той” по никакъв начин не може да се отнася за Иван.

Трудно е да се допусне, че подобни отношения в изречението, особено ако става дума за по-сложни конструкции и за по-дълги текстове, са нещо, което се учи в училище и може да бъде обяснено от скинъровото “оператнто трениране” (operant conditioning). Едно свидетелство в тази посока е наличието на критичен период в усвояването на езика: деца, които не са били “изложени” на езикови въздействия до пубертета, след това не са в състояние да усвоят граматиката на езика. Второ, така наречената “подкрепа” при ученето да се говори граматически правилно или не съществува, или е неефективна. За това свидетелстват изследвания в областта на психологията на развитието, например тези на Браун.^[17] Те показват, че децата възприемат като “подкрепа” насърченията относно смисъла или информационното съдържание, което искат да предадат вербално, а не относно граматиката.

Типичен пример дава Пинкер относно опита на психолингвиста Мартин Брейн да “поправи” граматиката на тригодишната си дъщеря:

Детето: Искам лъжица друга.

Бащата: Искаш да кажеш, че искаш другата лъжица.

Детето: Да, тати, искам лъжица друга.

Бащата: Можеш ли да кажеш “Другата лъжица”?

Детето: лъжица ... друга.

Бащата: Кажи “другата”

Детето: Другата.

Бащата: “лъжица”

Детето: лъжица.

Бащата: “другата лъжица”

Детето: другата ... лъжица. Сега дай лъжица друга.

Дори и когато родителите се опитват да обърнат внимание върху граматическите грешки на детето, то обикновено не разбира за какво става дума, както добре показва горният случай.^[18]

Чомски заключава, че повечето позволени или непозволени от граматиката изрази нито се преподават експлицитно, нито се научават в резултат на стимул, реакция и подкрепа. Това е съществено свидетелство срещу радикалния бихевиоризъм. Децата правят грешки, повечето от които са типични и показват чувствителност към граматическите правила. Една такава грешка е преувеличаването на обхвата на дадено правило, например за образуване на множествено число. Собственият ми син на тригодишна възраст, изразявайки възхищението си от вскусно приготвените пилешки дробчета, каза: “Е много ги обичам тия дроби!”.

Мнозина възразяват, че опората върху интуицията не е достатъчна за теоретични заключения. Но данните, които когнитивната психология, психологията на развитието и психолонгвистиката предлагат, съвсем не се свеждат до интуиции. Това са обективно регистрирани феномени, демонстриращи усет за граматичност, който работи в условията на преднамерено “увредени” стимули, и проведените експерименти показват статистически значими резултати. Ето един такъв експеримент. Фодор и Бивър представят на изследваните лица граматично нормални изречения през едното ухо, съпроводени от шумове (прищраквания), пускани през другото ухо, и им поставят задачата да определят къде в изречението се чува прищракването. Прищракванията се подават на местата, означени с цифри в изречението:

Скобите показват граматичните конституенти на изречението, а изречението е записано така, че в позиция 5 да няма пауза, която да подсказва отделността на първото (подчинено) изречение. Изследваните лица успешно определят мястото на шума, когато той е в позиция 5 – главната граница на фразата. Във всички останали позиции грешките са много повече от правилните отговори. Нещо повече, практичсеки всички останали определения на мястото на шума клонят към позиция 5, т.е. са по-близо до нея, отколкото в действителност.

Какво означава тази находка? Защо тя е удар по бихевиоризма? Защото посочената от изследваните лица пауза не е физическа пауза – напомням, че изречението е записано така, че да няма пауза на границата на подчинената сложна подложна конструкция, докато в говоримата реч там обикновено би имало пауза. Това кара и много от записващите това изречение на хартия да слагат запетая в позиция 5, защото тълкуват началната конструкция само като подчинено изречение, а не като подложно.

6.3. Позитивната програма на Чомски

Няма да се спирам на историята на развитието на тази програма под натиска както на критиката на други теории, така и на неуспехите в областта на програмирането въз основа на теорията на Чомски. Ще очертая онзи негов принос, който има пряко отношение към теоретичната атака срещу, и в последна сметка поражението на бихевиоризма.

Базисната мотивация на алтернативата бихевиоризъм – когнитивизъм е разбирането на природата на науката и нейните функции. Бихевиоризмът клони към свеждането на тези функци до предсказания (успешни) на наблюдаемото поведение. Чомски търси на първо място обяснение на наблюдаемите феномени, полагайки скрити “същности”, които да дават това обяснение и да бъдат основа за успешни предсказания. Бихевиористите считат, че психологията трябва да има за предмет поведението, което е публично наблюдаемо. Чомски лансира алтернатива, която на неподготвените читатели обикновено изглежда абсурдна. Кои са ключовите моменти в тази алтернатива?

Още Аристотел дели знанието на теоретическо, продуктивно и практическо, опитвайки се да разграничи науката от другите форми на знание. Днес нещата са се променили доста, но въпросът си остава актуален. Не е лошо да се знае например кой отбор ще спечели утрешния мач, за да се предскаже успешно резултатът и да се спечели от залагания. Не е лошо да се знае и кои акции ще се качат или ще паднат на борсата, за да се спечели от продажби и покупки. И в двата случая това толкова практично знание не пада от небето, затова често - на днешно време достатъчно често, за да го наречем нормално - хората се обръщат към други хора, които имат по-теоретично отношение към тези въпроси. Теоретиците се опитват да изолират отделните фактори, които работят в съответната сфера, и да формулират принципите, определящи, примерно, победата на един отбор над друг. Тук намираме взаимодействие между възрастта и опита на играчите, физическата и психическата им кондиция, отношенията с мениджъра, проблемите с контузии, вероятните състави, статистиката спрямо дадения противник, медийните изяви и пр., които управляват “кариерата” на един отбор. Такъв съвсем всекидневен феномен изисква знания за маса от фактори, които въздействат върху протичането му според различни принципи, при това едновременно.

Научният подход се опитва да изолира тези фактори, да ги изследва поотделно, да установи правилата, които управляват отделните процеси, и след това по някакъв начин да ги “забърка” в обща теория, която успешно да предсказва земетресения, времето, победителя в конните надбягвания, изхода от изборите и т.н. За целата са нужни маса експерименти (и маса пари) за изпробването на изолираните фактори, а впоследствие и за комбинирането им – как се държи течността в скачени съдове, как реагира една киселина с всички видове хидроксиди, как се променят свойствата на елементите с увеличаването на атомната маса, и т.н.

Близо до ума е, че борсовите “скокове” и футболните турнири, които включват човешко поведение, са по-трудни за изучаване от свободното падане на телата. А ако вземем човешкото поведение изобщо, т.е. в семейството, в службата, на стадиона, на улицата, в градския транспорт, в парламента, в политическите борби и т.н., картината става още по-сложна. Нека за нашите цели погледнем езиковото поведение. То далеч не се влияе само от граматиката, а от множество други фактори – психологически, социални, дори телесната издръжливост има отношение към него (“от умора езикът му се преплиташе и думите се муваха неясно”). Вътре в обсега на психологическите фактори, които ни интересуват с оглед на съзнанието, езиковото поведение зависи от намеренията, мотивацията, емоционалната интелигентност, логическите способности, реторическите умения, скоростта на говорене и още доста други неща. Това, което има смисъл да се изследва, от научна гледна точка е всеки един от факторите в изолация; да се изследва един фактор в актуалното речево поведение на индивида би било като да се изследва анатомията на левия крак на Христо Стоичков и приноса й към всички голове, които е вкарал с този крак.

Затова Чомски въвежда разграничението между универсална и частна граматика. Универсалната граматика изучава “принципите, които определят формата на граматиката и подбора на на подходяща граматика в съответствие с известни дадености.”^[19] Тя представлява изследване на “човешките интелектуални способности” и условията за една “езикова способност” и така съставляват вродената организация, определяща какво точно е езиковият опит и какво знание на езика се получава въз основа на този опит”.^[20] Частната граматика е описателна и има за предмет езиковия опит. Оттук произтичат понятията “лингвистична компетентност”^[21] (linguistic competence) – владеенето на правилата на дадения език, респективно на лексиката му, и “езикова дейност” (linguistic performance), като последното обхваща употребата на езика съгласно принципите на унверсалната граматика в частните случаи на външно езиково поведение.

Човешкото езиково поведение не съответства на езиковата компетентност, притежавана от хората. На един лингвист или просто граматически добре образован човек би му настръхнала косата, ако се замисли колко често ние нарушаваме граматическите правила, когато пишем и говорим. Затова Чомски с право настоява, че да се изследва актуалното езиково действие не е път към изграждането на пълна представа за способностите на хората да произвеждат и разбират изречения. За да опише последиците от прилагането на подхода си, той допълва разбирането за езика с понятията креативност и продуктивност.

Хората всекидневно произвеждат и разбират огромно количество смислени изречения, които никога преди не са казвали или чували. Точно този факт Чомски нарича креативност и точно този факт, според него, обяснява как хората могат да научат нещо повече от това, което им показва непосредственият опит. Тази креативност ни въвлича в разговори, кара ни да слушаме лекции, да четем книги и т.н., разширявайки света ни. Нищо не пречи да се допусне, че този огромен брой е потенциално безкраен (защото актуално хората са крайни същества – както като способности, така и във времето). Затова Чомски пита: кое е общото между тези потенциално безкрайни граматически правилни (или поне до известна степен правилни) изречения, което ни позволява да ги разбираме? Единственото според него обяснение е, че хората притежават достъп до продуктивни или генеративни правила. “За учещия езика то (ученето – б.м., А. К.) трябва да е предопределено от някакъв ограничаващ първоначален схематизъм, който управлява неговите усилия да придобие лингвистична компетентност.”^[22] Правилата са ограничителни, защото могат да се прилагат многократно. Езикът е продуктивен, защото може да бъде обхванат от такива правила.

Разбира се, безкрайността тук е само потенциална. Едва ли ще срещнем през живота си изречение от един милиард думи, и, както вметва Рей^[23], ако това се случи, бихме умрели най-малкото от скука, докато го обработим. Освен това, има и други ограничения в разбирането. Както посочва Ребер^[24], повтарянето на една и съща дума повече от 10-15 пъти води до чувството, че тя няма смисъл, т.е. до ефекта на семантично насищане. Потенциалната безкрайност обаче не бива да бъде знак “стоп” за научното изследване. Чомски се възпротивява на идеята да се ограничи граматиката до актуално произвежданите и разбираеми изречения, защото това би нарушило принципите на науката: все едно да ограничим аритметиката до крайния брой случаи, в които хората актуално пресмятат някакви сборове или разлики.

Граматиката, според него, е част от психологията, изучавайки интелекта: “лингвистиката е подобласт на психологията, занимаваща се с особеностите на разума.”^[25] По-късно той засилва тезата си, обявявайки лингвистиката за природна наука, изучаваща вродения и вграден в мозъка на всеки човек модул за усвояване на език (вж. също следващия абзац).^[26]

Главният аргумент на Чомски срещу бихевиоризма се състои в това, че усвояването на езика става в условията на ограничени и “деградирали” стимули. Когато възрастните разговарят с децата, те нагаждат езика си към детските способности. Употребяват кратки изречения, понякога нарушават граматическите правила, а понякога дори изопачават фонетично думите, за да бъдат, според тяхната интуиция, по-добре разбрани от децата. Родителите не инструктират децата си какви са граматическите правила, още повече, че за да се състои това “инструктиране”, децата би трябвало да владеят езика в по-голамя степен от актуалната, за да могат да разберат указанията. Децата не са изложени на контролираното, повтарящо се и систематично “учене”, което се изисква от бихевиоризма, за да се състои т.нар. “оперантно трениране”. Следователно, заключава Чомски, децата усвояват езика, понеже притежават – както и всички хора – вроден езиково специфичен механизъм, който той нарича “устройство за усвояване на езика” (language acquisition device). Децата развиват – или научават – езика до голяма степен по същия начин, както им растат ръцете и краката. “Програмата” за усвояване на езика е вградена при раждането. Тя е изключително човешко притежание, и множество експерименти с шимпанзета показват, че макар последните да са в състояние да се научат да боравят със символи, постиженията им са много по-ограничени от тези на едно обикновено дете. Същото се отнася и за граматиката. Така според Чомски приносът на средата за овладяване на езика е много малък. Освен това, въпросната “програма” ни е заредила със склонност да предпочитаме само един от безбройните езици, които биха могли да съществуват.

Идеите на Чомски стимулират изследванията в много когнитивни области. Тук ще приведа експерименти, използвани да се заключи за вродеността на множество когнитивни структури. Е. Спелке^[27] показва на бебета падането на топка зад екран. Когато екранът се отстрани, бебетата гледат по-дълго време, ако топката е под масата, отколкото ако е върху масата или виси във въздуха (привидно неподдържана от нищо). Оттук Спелке прави следния извод: бебетата имат вродена склонност да приемат, че телата не могат да преминават едно през друго, повече, отколкото са предразположени да “вярват в гравитацията”, макар че и непроницаемостта, и гравитацията са еднакво налице в ограичения им жизнен опит.

В сходен експеримент К. Уин^[28] предлага на петмесечни бебета да наблюдават обект, скрит от екран, като към обекта постепенно се прибавят други обекти от същия вид. Когато екранът се вдигне, бебетата “съзерцават” ситуацията по-дълго време в случай, че на масата все пак има един обект (а те са видели, че се добавят още няколко). Също така времето на “втренчване” е по-голямо, ако на масата е имало два обекта, единият е изваден, докато екранът ги е скривал, а след вдигането му на масата пак има два обекта. Уин заключава, че децата имат вродена способност за различаване на прибавяне от изваждане. Нека това не се бърка с аритметичните действия, които изискват система за броене и, в по-далечен план, математика. Не всички култури разполагат с подобни системи (което дава основание на Чомски да твърди, че езикът е по-фундаментален от математиката, и съответно лингвистиката е по-фундаментална дисциплина от математиката).

Накрая ще припомня прочутия въпрос на Молино, на който рационалистите и емпиристите (последните в лицето на Дж. Баркли) отговарят по различен начин, показвайки значимостта на философския анализ за разбирането и насочването на психологическите изследвания. Както е известно, въпросът гласи: дали един сляпороден човек, който в даден момент проглежда, ще може да разпознае само чрез зрението формите, които по-рано е определял чрез докосване? Рационалистите отговарят, че човекът ще може да разпознае тези форми, защото виждането се базира, първо, на механичното предаване на зрителната информация (тялото-машина на Декарт), но се репрезентира чрез знаци, а те се разчитат на базата на вродена способност. Баркли, напротив, смята, че виждането се научава, защото светът е комбинация от възприятия и само виждащият субект има принос към определянето на разстояния и форми. При това зрението ни дава едни характеристики на формата, а осезанието – други. Между тях няма нищо общо и връзката се създава в резултат на опита. Затова прогледналият сляпороден няма да може само на основата на зрението да разпознае съответната форма. Така Баркли пренася дебата за зрението от светлината към виждането, затова мнозина го считат за баща на съвременната когнитивна психология. Отговорът му обаче не се потвърждава еднозначно от съвременните изследвания.^[29]

Мелцоф и Бъртън^[30] завързват очите на 29-дневни бебета и им дават да смучат грапави или гладки биберони. След махането на превръзката бебетата съзерцават по-дълго биберона, който са смукали. Този резултат се тълкува в смисъл, че децата имат вродената способност да определят формите крос-модално, т.е. използвайки различни сетива в комбинация.

Всички тези експерименти (цитираните опити са правени след 90-те г. на 20 в.) и обяснителните хипотези, които ги придружават, са само началото на дълги изследвания. Все пак недостатъчният емпиричен материал наистина засега говори в полза на обяснението, че (поне някои от) познавателните способности се базират на вродени структури.