Всекидневната психология

Първото, което трябва да се каже, е че тук всекидневна или народна психология не се разбира в смисъл на антропологически, култорологически, етнологически и др. под. характеристики на съзнателния живот на хората.

9.1. Що е “всекидневна психология”?

При първо приближение всекидневната психология е интуитивната хипотеза на всеки човек, че менталният живот се състои от убеждения, желания, надежди, болки, усещания и емоции, които наистина съществуват и имат силата да предизвикват и контролират други убеждения, желания и т.н., а в крайна сметка и самото ни поведение. Подобно определение, придаващо максимално широк обхват на всекидневната психология, срещаме и при Никълс: тя е чисто и просто информацията, която обикновените хора имат за съзнанието.^[1]

Не са малко философите, които определят всекидневната психология като вид функционализъм.^[2]

Но какво е народната или “фолк” психологията, за да може тя да бъде определяна като тип теория, в случая – функционализъм? Освен това, много автори считат, че философията на съзнанието не е нищо друго освен философия на всекидневната психология – например, аналитичният функционализъм (наследник на аналитичния бихевиоризъм).^[3] Засега няма неутрална дефиниция, която да не предполага едно или друго схващане за природата на всекидневната психология.

Всекидневната психология може да се оприличи на “всекидневната физика” или на “всекидневната химия”, например, като начини да се обясняват процесите и явленията, с които се сблъскваме във всекидневието, така че да използваме тези “обяснения” за предсказването на бъдещи събития или за правене на изводи относно минали такива. Във “всекидневната метеорология” се казва, че когато лястовичките летят ниско, ще вали. Това е било известно на хората далеч преди биологията да обясни ниския полет на лястовичките с преследването на ниско летящите мухи, които им служат за храна, а физиката да обясни ниския полет на мухите с повишеното налягане и влажност, което кара крилцата на насекомите да натежат и те да не могат да се издигат до обичайната височина. Вино се е правело далеч преди химията да обясни ферментанционните процеси в субстанциите, съдържащи вода и плодова захар, а майсторите на ракия само по вида на пръщината са предсказвали градуса на дестилата, който ще се получи.

Откъде обаче са се взели науките, които впоследствие обясняват и предсказват тези и други явления със стриктните теоретични и емпирични методи и средства, които имат на свое разположение? Тук има две възможности: науката е иманентна на всекидневния опит, и науката е трансцендентна нему. И двете възможности са експлоатирани в литературата, включително по въпроса за всекидневната психология. Популярният отговор гласи, че науката възниква от практическите нужди на хората за целите на по-доброто удовлетворяване на тези нужди. След това се добавя, че първата наука е философията, от която постепенно се отделят другите науки. Днес пък е особено разпространен възгледът за саморазвитието на науката чрез така наречената диференциация на дисциплините, така че от една наука се отделят нейни клонове, впоследствие придобиващи самостоятелност. Затова започва да изглежда, че науката ражда наука по силата на някакви преди всичко вътрешни процеси. Сюзън Хакър, известната американска изследователка по философия на ануката отбелязва не без ирония, че подобно на данните, подкрепящо кое да е емпирично твърдение, данните, подкрепящи едно научно твърдение включват както емпирични свидетелства на “живи хора” (нечие виждане, чуване и т.н. на това или онова), така и основания (предишни убеждения), разклоняващи се в различни посоки^[4]. Ако това важи за всекидневната психология, тя все още не е получила полагащото й се внимание като предмет на научно изследване в качеството й на източник на много научни психологически възгледи.

Това се отнася не само за родната психология и философия, а и за най-напредналата англосаксонска психология от края на миналия век. Книгата на У. Селърс “Емпиризмът и философията на съзнанието”^[5] се счита за един от първите източници на мотивация за изучаването на всекидневната психология. Не по-малка роля изиграва 40 г. по-късно статията на А. Голдман “Психологията на всекидневната психология”, публикувана в списанието “Науки за мозъка и поведението” през 1993 г. Но насоките, заложени в тях, се различават значително.

9.2. Видове концепции за всекидневната психология

9.2.1. “Теория за теорията”

В своето обширно есе Селърс критикува наречения от него “мит за непосредствено даденото” като настоява, че съдържанието на нашия ментален живот не ни се “представя” непосредствено (както твърди Декарт или интроспекционизмът, например). На мястото на този мит Селърс поставя друг, създаден от него мит за нашите предци, които от наблюденията върху поведението на другите стигат до теория за действията, която постулира някакви вътрешни преживявания като причини за тези действия. Постепенно прадедите ни се научават да прилагат тази теория не само към действията на другите хора, а да приписват и на себе си ментални състояния въз основа на наблюдаемите постъпки. Впоследствие, според Селърс, тази теория изгубва значението си, но нейните приложения като средство за обяснение и предвиждане на действията се превръщат във всекидневие. Всъщност Селърс не претендира за автентична история на човешката способност да разбира другите и себе си от гледна точка на вътрешния им живот. Той просто заостря вниманието към предположението, че менталните състояния е възможно да са теоретически конструкти.

Това предположение се оказва начало на нови изследвания в областта на психологията, особено след когнитивната революция от 60-те г., предизвикана от провала на радикалния бихевиоризъм. Когнитивистите започват да търсят обяснение на външното поведение чрез постулирането на ментални събития, които първоначално се разглеждат преди всичко като репрезентации. Например, за да се обясни човешката способност за манипулация със средно големи предмети, когнитивистите постулират ментална репрезентация на динамиката като физическа теория. Оттук по аналогия възниква и идеята за всекидневната психология като репрезентирани в съзнанието теории за предсказване и обяснение на поведението.

Йън Рейвънскрофт^[6] посочва като допълнителен източник на изследванията на всекидневната психология развилия се от 1940 г. нататък интерес на социалните психолози към способността за т.нар. атрибуция, т.е. приписване на ментални състояния на хората (било на индивиди, групи или на самите себе си).

Така се оформя първият възглед за всекидневната психология като вид теория. Такова е и определението на Крис Илиасмит: концептуалната рамка на здравия разум, която ние, човешките същества, използваме, за да разбираме, предсказаме и обясняваме поведението на другите хора и висшите животни.^[7]

9.2.2. “Теорията за симулацията”

Статията на Голдман обаче интерпретира нещата другояче.^[8] Той смята, че изразът “всекидневната психология” има твърде тясно значение за неговите цели, а именно - значението на “теория”. Напротив, според Голдман той включва “нормалния човешки репертоар от ментални понятия, независимо дали “произвежда” или не “теория”.^[9] В този смисъл изследването на всекидневната психология е част от психологията на понятията. Това предполага, че зрелите говорители разполагат с голям брой менталистки лексеми като щастлив, уплашен, искам, надявам се, болка (или боли), съмнение, възнамерявам и т.н.^[10] Тези думи, заедно с други фрази и граматически форми, се използват за съставянето на по-сложни менталистки изрази. Голдман се опитва да покаже, че тези изрази не са репрезентации, затова хората разбират психичните преживявания на другите не чрез правене на заключения въз основа на някакви всекидневни теории, които имат, т.е. не според принципите на функционализма^[11], а по друг начин. Този друг начин е менталната симулация. Това е и най-популярната класификация на типовете всекидневна психология, които могат да се срещнат в най-авторитетните съвременни речници и енциклопедии,^[12] както можем да видим от статията на Никълс^[13] - а именно всекидневната психология като теория и като симулация.

Подобно на термина “теория”, “симулация” се използва по различни начини. Понякога тя се схваща като мислене в роли, т.е. “да се поставиш на мястото на другия” – един израз от всекидневната психология, съществувал много преди разграничението на Нейджъл между обективната и субективната гледна точка и съвременното говорене за психология от първо лице. В други случаи обаче симулацията се разбира просто като проекция на собствените чувства или мисли върху другите хора, основана на споделения свят, в който общуващите живеят, и в който няма нужда да се поставяш на мястото на другия, защото вече си там. На трето място, симулацията се приема като серия от автоматични реакции, например имитирането на мимиката на отсрещния човек или неговите телесни движения. Да си припомним запалянковците, чиийто ляв крак подскача, когато нападателят на единия играещ отбор шутира към вратата на противника. Ш. Никълс критикува тази многозначност и настоява да се направи по-фин теоретичният речник на симулационните концепции за всекидневната психология.^[14] Според мен същността на симулационната теория може да бъде дадена чрез разграничението между презентация и репрезентация. Презентазията е “пред съзнанието ти, т.е. в менталното ти състояние да е пряко дадено менталното състояние на другия, едва ли не като твое собствено състояние, и ти да се ориентираш за повечединието на другия по тази “наличност”. В този смисъл симулацията е презентация или пряка имитация. Теорията обаче изисква ре-презентация, т.е. символизирането на менталните състояния в структури на езика на мисълта, от които да се правят изводи за възможни, и то схващани като възможни, а не като необходимо актуализиращи се ментални състояния на другия.

9.2.3. Дебатът между двете теории

Първият детайлизиран вариант на всекидневната психология като теория дължим на Д. Луис. “Нека да помислим за психологията на здравия разум като за научна теория, въвеждаща определени термини, макар че тя е изобретена дълго преди възникването на институцията “професионална наука”. Да съберем всички баналности, за които можем да се сетим относно каузалните връзки между менталните състояния, сензорните стимули и двигателните реакции... Да добавим също баналностите, имащи за резултат това, че едно ментално състояние попада под друго: “зъбоболът е вид болка” и др. подобни... Да включим само баналностите, които са общоприето от нас знание – всеки ги знае, всеки знае, че другите ги знаят, и т.н. Защото значенията на нашите думи са общоприето знание и аз възнамерявам да твърдя, че имената на менталните състояния получават своето значение от тези баналности.”^[15]

Тук Луис предлага подход към съставянето на разказа за менталните състояния, но това не е самият разказ. Ние разбираме значенията на всекидневните ментални думички по начина, по който разбираме баналностите на всекидневието – прост и привлекателен отговор на въпроса откъде знаем какво изпитват другите. В такъв случай не може да има съмнение относно менталния живот на другите, което отхвърля съмненията на аналитичния бихевиоризъм, довели до идеята за иреференциалност на менталните термини. След като всички приемат определени “баналности”, т.е. изхождат от едни и същи предпоставки, дори елиминативистът не би могъл да твърди, че не съществуват “банални убеждения и желания”.

Този възглед може да се определи като екстерналистки (външен) в следния смисъл. Определена (всекидневна или народна) теория за съзнанието имплицитно се съдържа в нашето говорене за съзнанието, когато правим изказвания, свързващи сензорните стимули с вътрешните преживявания и произтичащото от тях поведение. “Миризмата на попска яхния накара Петьо да се почувства гладен и той побърза да се прибере вкъщи”^[16]. Това е имплицитно въвеждане на ментални термини, от които могат да се направят подходящи обобщения за “възприятие” (миризма), “убеждение” (има попска яхния), “глад” (чувствам “дупка в корема”), “желание” (искам да хапна).

Съществува обаче вариант на теорията за всекидневната психология като теория, според който тази теория е вътрешно репрезентирана в главите ни и така обосновава обичайната ни способност да предвиждаме и обясняваме поведението – нашето и на другите хора. Този възглед може да се нарече интерналистики (вътрешен), защото предполага собствена вътрешна структура на данните или познавателни репрезентации, които посредничат между наблюденията ни за поведението при дадени обстоятелства и предвижданията/обясненията, които правим.

Споровете относно тези разбирания са изключително оживени, особено като се има предвид по колко много начини предложените възгледи може да са погрешни Първо, може да е вярно, че говоренето ни за ментални състояния имплицитно въвежда квази- или прото-научни термини, но тези термини да са погрешни. Второ, може изобщо да е погрешно, че от всекидневните думи се конституира теория. Трето, може да е вярно, че теориите ни за съзнанието са вътрешно репрезентирани, но репрезентацията да е погрешна. И накрая, може да не е вярно, че се нуждаем от вътрешни репрезентации, които да обосновават предвижданията и обясненията ни. Критиката от страна на теорията за всекидневната психология като симулация взема предвид и четирите варианта, но акцентира преди всичко върху погрешността на първия и четвъртия вариант.

Този спор не може да се реши нито само на теоретично, нито само на емпирично равнище. На емпирично равнище трябва да се реши въпросът за грешките, на които е изложено теоретизирането за менталните състояния, или “ментализирането”. Затова много психолози поставят експерименти, особено с деца, които да покажат как се формират погрешни убеждения и дали децата приписват ментални състояния първо на себе си, а след това на другите. Моят опит от работата по философия с деца показва, че обикновено приписването е първо себеприписване. Това личи от изключително честите случаи на неразбиране на твърденията на отсрещния, което не се свежда до лошото слушане (технологията на философия с деца намалява влиянието на фактора слушане чрез техники за подобряването на взаимното изслушване). Децата са склонни по-скоро директно и без замисляне да приписват своите убеждения на другите и трудно възприемат противоречащия емпиричен опит, т.е. настояванията на другите деца върху разликата между изразените убеждения. Един фактор, способстващ за това поведение, е изложеността на децата на приписвания на убеждения и желания от страна на възрастните, които насочват постъпките им. Според мен източникът на грешките, следователно, е в “закотвянето” към гледната точка от първо лице. Подобни свидетелства дава и философският речник на всекидневния език, където менталните думи, предложени за разшифроване на информантите, се тълкуват предимно в първо лице^[17].

Теоретическият проблем между “симулационната” и “теоретическата” теории за всекидневната психология се състои в това, че симулацията може в крайна сметка да се отъждестви с интерналистката теория за теорията. При определено тълкуване на репрезентацията симулацията би включвала притежаването на вътрешно репрезентирани понятия, повече или по-малко подредени и организирани, които биха представлявали именно имплицитна теория за поведението и менталните състояния, които го инициират.

Обратното, ако екстерналистката теория за теорията влече, както личи от приведения цитат от Д. Луис, класификаторни функции на всекидневната психология, тогава тя попада под определението на Голдман за предмет на теорията за понятията. При това положение възниква въпросът как да се отговори на елиминативизма, според който всекидневните понятия за ментални състояния са практически празни, доколкото менталното не съществува другояче освен като физически състояния на мозъка. Това ще стане в т. 9.4.

9.2.4. “Интенционалната гледна точка”

Едно стоящо леко встрани от стандартната класификация разбиране на всекидневната психология е това на Д. Денет. Макар че той споделя редица от положенията на елиминативизма, на всекидневната психология според него не бива да се гледа като на предстоящ да изчезне феномен, защото тя може да бъде много полезна. И това се отнася не само за менталността на всекидневния живот, а и за теоретични области като изкуствения интелект. Терминът на Денет, заместващ всекидневната психология, е “интенционалната гледна точка”. Тя се описва така: “Първо решавате да се отнасяте към обекта, чието поведение трябва да се предскаже, както към рационален агент; след това установявате какви убеждения трябва да има този агент съгласно неговото място в света и целите му. После преценявате по същия начин какви желания трябва да има той, и накрая предвиждате, че този рационален агент ще действа така, че да преследва целите си в светлината на убежденията си. Известно практическо разсъждение на базата на избрания набор от убеждения и желания в повечето случаи ще даде решение за това какво би трябвало да направи агентът; това е, което вие предвиждате, че агентът ще направи.”^[18]

Денет смята, че ако заемем тази позиция спрямо другите и мислим за тях като че ли те имат убеждения и желания, за нас ще бъде много по-лесно да предвидим поведението им, отколкото ако мислим за тях само като за физически същества, подвластни на физическите закони. Тази позиция работи и по отношение на животните, и по отношение на компютрите, например когато играем с последните на шах. Въпреки че е полезна, според Денет интенционалната позиция си остава само нагласа да се гледа на нещата по определен начин. В качеството си нагласа тя е достатъчна за предвиждането на поведението, но като теория може да е непълна и дори неистинна. Ако човекът, от чието поведение се интересуваме, бъде отровен или получи епилептичен припадък, ние не бихме могли да обясним действията, които той извършва, с неговите убеждения и желания. В такива случаи за обяснение ще се нуждаем от химия или от невронаука.

Според Денет има множество причини, поради които всекидневната психология е интересна за науката. “Доколокото термините “убеждение” и “желание” и сродните им са части от всекидневния език, подобно на “магнит”, но не и на технически термини като “валентност”, ние трябва да погледнем най-напред към народната психология за да видим какъв вид неща се иска от науката да обясни.”^[19] Независимо от слабостите си вътре в рамките на предполагаемо автономното психологическо обяснение (често ние не сме способни да си дадем сметка защо някой е постъпил така или иначе, нито да предвидим бъдещите му ходове), всекидневната психология има множество силни страни. Примерите, които дава Денет, заслужават да бъдат споменати. Първо, тя работи успешно в огромното мнозинство от всекидневните ни дейности. Например, когато шофираме, ние очакваме определено поведение от другите шофьори, което зависи не само от спазването на правилата, а и от техните нормални перцептивни способности, концетрацията им, и т.н. Второ, това е теория с голяма ефикасност – възможно е по усмивката да разчетем заплаха или дружелюбност, така че да реагираме адекватно. Трето, “ние откриваме, че дори малките деца прибягват до услугите на тази теория във време, в което те имат много ограничен опит за човешката дейност, за която да си правят заключения. Четвърто, установяваме, че всички ние използваме народната психология, не знаейки практически нищо за това какво действително се случва вътре в човешките черепи.”^[20]

Когато обаче се стигне до позицията на Денет относно това, което наистина се случва “вътре в човешките черепи”, той е доста предпазлив и неднозначен. Онтологията му за съзнанието, както той сам се изразява, е “полуреалистична” и приписва на менталните същности само“квази-съществуване”.^[21]

9.3. Всекидневната психология и аргументите на елиминативизма

За елиминативизма няма убеждения и желания, значи общоприетото знание не е знание, тъй като това, което се отнася до нещо несъществвуващо, не е знание. Този аргумент се съгласува добре с интуициите ни за природата на знанието: още Платон в VІ книга на Държавата аргументира положението, че знанието е винаги знание за нещо. Всъщност елиминативизмът се подхранва като подход най-вече от критиката срещу всекидневната психология. Затова нека се спрем още веднъж на неговите аргументи, този път конкретно срещу всекидневната психология.

9.3.1. Всекидневна психология и когнитивна наука

Когнитивната наука, според елиминативизма, се базира на една синтактична теория за съзнанието и с това осигурява солидни данни срещу валидността на всекидневната психология. Когнитивната наука се фокусира върху процесите, протичащи изцяло в мозъка, и се абстрахира от това как те се свързват с външния свят. Всекидневната психология, напротив, е не само синтактична, а и семантична. Убеждението, че София е столица на България, зависи не само от отношението между думите и изреченията, чрез които то се изразява, а и от връзката му със София и България. Затова понятието “убеждение”, ключово за психологията, няма място в онтологията на когнитивната наука. Само изчистена от твърдения за “убеждения” когнитивна наука би била сводима до физическите науки, което е основно положение на елиминативизма.

Синтактичната теория за съзнанието обаче приема автономността (поне) на психологията като наука. Така когнитивната наука (заради нейната част – психологията), основана на синтактичната теория, се оказва едновременно автономна и сводима. Ето как отношението към всекидневната психология става източник на вътрешни противоречия в елиминативизма. От аргумента срещу правото на съществуване на всекидневната психология израства аргумент срещу последователността на елиминативизма като методологически подход.

9.3.2. Семантичният аргумент

Като продължение на горния аргумент може да се разглежда упрекът към когнитивната наука, отправен от Фодор: той твърди, че тя не е способна да обясни референцията и другите семантични свойства на езика. Последните обаче трябва да бъдат обяснени, защото езикът и мисленето (като част от съзнанието) са продуктивни (виж аргумента на Чомски срещу елиминативизма в т. 6.2.2.2), следователно продуктивността на мисленето е аналог на продуктивността на езика. Продуктивността на езика зависи от неговата семантика, затова и мисленето трябва да е семантично ангажирано. Семантиката е отношението между нещо и друго нещо извън първото – например между дума и свят; следователно чисто синтактичната теория е недостатъчна за разбирането на езика. Всекидневната психология е ангажирана със света, защото предсказва поведението, следователно също е семантично ангажирана. Ето защо физичните процеси, които съгласно тезата на Брентано не са “за обекти” (нямат семантика), не могат да бъдат обяснение на процеси, които същностно са “за обекти” извън съзнанието. Както видяхме обаче при анализа на понятието за информация, информацията е за нещо друго, независимо дали е съзнателна информация или не. Затова този аргумент остава съмнителен.

Нещо повече, моите и на други български философи изследвания показват, че семантиката е заредена със синтаксис и чисто сепариране на едното от другото е просто невъзможно. При това семантиката изглежда първична по отношение на синтаксиса.^[22] Това също атакува аргумента на Фодор в частта му за разграничението семантика-синтаксис и характеризирането на когнитивната наука и всекидневната психология чрез едното за сметка на другото.

9.3.3. Емпиричният аргумент

Ако изследваме т. нар. “общоприето знание”, съставляващо основното тяло на всекидневната психология, ще установим, че е пълно с вярвания в дуализма, безсмъртието на душата, свободната от всякакъв детерминизъм воля, привилегирования достъп до собствените съзнателни преживявания, и пр. – все неща, които спокойно може да не са истина. На още по-всекидневно равнище (ако е възможно такова степенуване) битуват вярвания за хомосексуализма като болест, нелогичността на женския ум, егоизма на мъжете и т.н. Това поставя под въпрос третирането на всекидневната психология като аналитична. Първо, защото всяко от тези вярвания, ако е неистинно, не може да бъде съдържание на ментален термин, който се въвежда от всекидневната психология. Второ, защото дори потребителите на народна психология обикновено не разглеждат думите за ментални състояния като дефиниции. Всеки е наясно, че макар хората да казват “ох”, когато ги заболи, това е условност (и няма нужда да отиваме чак при суперспартанците на Патнъм, за да разберем защо това е така).

Нека приведем една аналогия, проясняваща този аргумент. В статията си “Какво знам, когато знам някакъв език”^[23] М. Дамет доказва, че правилата на естествената граматика, следвана от обиновените говорители, не са експлицитно осъзнавани от последните. Ако обаче правилото бъде експлицитно формулирано и говорителят се съгласи, че именно това е следваното от него правило, то се превръща в правило на дескриптивната граматика. По същия начин, ако хората се замислят над употребата на менталните думи във всекидневния език, те биха признали, че последните играят ролята на “уточнители на референцията”, т.е. на това, за което говорим, но без да имат претенцията да го дефинират. Става дума за описания, които отграничават това, за което говорим, чрез избора измежду съперничещи си думи в съперничещи си контексти. Затова без специален анализ и корекция всекидневната психология не може да е от значение за науката. Този аргумент е подкрепен с емпиричното изследване на философските думички в естествения език във вече посочения Речник.^[24]

9.3.4. Трите аргумента в един

Ако се опитаме да реконструираме синтезирано аргументите на елиминативизма срещу всекидневната психология, нещата биха изглеждали така:

1) Всекидневната психология е подобна на отживели теории като алхимията

2) Алхимията е неистинна, идеологията й е неприложима към действителността и онтологията й е празна (т.е. същностите, които описва, не съществуват)

Всекидневната психология вероятно е неистинна, идеологията й е неприложима към действителността и онтологияга й е празна

Къде се пропуква този аргумент? Първо, той не може да се разглежда като логически в стриктния смисъл на думата, защото се базира на аналогия. Затова повечето от защитниците на значимостта на всекидневната психология критикуват първата предпоставка на аргумента, настоявайки, че такава прилика не съществува. Аз обаче считам, че прилика с алхимията съществува (постулиранията например на “нашепвания на Божия глас” в главите на “избрани” хора), но това е само част от кратината. Всекидневната психология прилича също на всекидневната физика, където много от предсказанията се сбъдват, защото почиват на опит, задоволително обяснен впоследствие от научната физика. Следователно, аналогията е толкова неточна, че се обезсилва.

От друга страна, интроспективните основания на всекидневната психология след критиката на Куайн и Селарс наистина поставят под въпрос голяма част от съдържанието на народната психология. Първо, набира сила холистичната теория за значението, където според Куайн “нашите твърдения за външния свят се изправят пред съда на сетивния опит не едно по едно, а само като “корпоративна организация.”^[25] Второ, Селърс аргументира положението, че осъзнаването е въпрос на лингвистични рамки. С това двамата подготвят първоначалното основание на елиминативизма с разширяването на потенциала на науката до целия ни опит, който трябва някъде в бъдещето да се окаже научно обяснен в своята цялост, като обяснението да бъде изчерпателно. Холистичната природа на невронните връзки, които лежат в основата на психичните процеси, е това, което свързва холизма на научната теория с елиминативизма. Дали дадена теория е “направена” от думи, всъщност няма съществено значение. Самите ни сетива “теоретизират”, интерпретират, т.е. трансформират сигналите на средата по начин, който е детерминиран от физическото устройство на първите. Отхвърлянето на “мита за непосредствено даденото” отхвърля идеята за това, че възприятията могат да се третират като непосредствено дадена основа на мисълта и науката.

Що се отнася до научното обяснение на психичния опит, изобщо не е сигурно, че смяната на теорията ще промени неговата природа. Обратното също не е сигурно, защото една теория има принос към начина, по който ще подбираме заслужаващите внимание сетивни възприятия. Така че в това отношение елиминативизмът продължава да има някакви основания, които се опитва да разширява с развитието на невронауката и натрупването на нови данни в нея.^[26] Елиминативизмът обаче не взема предвид широко разпространената в континенталната, а вече и в британската и дори в американската философия идея за съществуването на цялостен пред- или а-научен опит за света, изразяван с термините “жизнен свят” (напр. Хусерл), “форми на живот” (Витгенщайн), “единство на опита” (Дюи), и др. Критиките на Селърс и елиминативистите просто не засягат тази страна на нещата. Доколкото това се прави, в по-меките си форми тези критики признават, че теоретичното знание не може да замести практиката и опита, а това в последна сметка подрива елиминативните аргументи.

9.3.4.1. Отговорът на елиминативизма

Сега да разгледаме как елиминативистите отговарят на възраженията срещу своята концепция, които описахме в т. 5 – а именно, че елиминативзимът предпоставя това, което иска да отрече. Казано най-просто, елиминативистите са убедени, че не съществуват убеждения. Ето становището на Патриша Чърчланд: “Това, което елиминативистът несръчно се опитва да каже, е, че народната психология е сериозно неадекватна като теория. В ограниченията на същата теоретична рамка ние сме принудени да опишем елиминативиста като убеден, че няма убеждения; но това не е защото народната психология трябва да е вярна, а защото ние сме ограничени от рамката, която елиминативистът иска да разкритикува, а не съществува алтернативна рамка... Глупаво би било да се предположи, че народната психология трябва да е истинна, защото на този научен стадий тя да се критикува имплицира нейното използване. Всичко това показва, че народната психология е единствената налична теория в момента.”^[27]

От това описание виждаме, че елиминативизмът разчита основно на някакъв “бъдещ научен стадий”, който би бил несравнимо по-разит в сравнение с ограничените настоящи неврофизиологични знания за мозъчните процеси. Без всекидневната психология обаче просто не може да се живее в общност, защото тя единствена ни осигурява възможности за разбиране и предвиждане на поведението във всички обичайни житейски ситуации (например, невронауката още е твърде далеч от обяснението на процесите, които управляват не само такива сложни съзнателни феномени като догадките, а и простички неща като обонянието и предизвикваните от него асоциации, водещи до мисловни движения – да речем, Гьоте и миризмата на (според някои версии – гнили) ябълки, която му помагала да мисли творчески.

Елиминативизмът не е убедителен и относно автономията на психологията като наука. Съществува теза, че е възможно в последна сметка всекидневната психология да бъде “редуцирана” или изместена от научния прогрес, но не от физическата наука, а от научната психология, която ще остане сравнително независима от физиката. Аномалният монизъм на Дейвидсън е вариант на такъв аргумент. Според него менталните събития са тъждествени с някакви физически събития, но въпреки това менталното не е сводимо до физическото. Става дума за представители на ментални състояния, т.е отделни психични явления, а не за типове явления. Когато изпитвам болка например, тя съвпада с някакъв физически процес в мен, а когато друг човек изпитва болка, тя съвпада с физически процес в него. Болката се реализира физически по различен начин у мен и у другия човек. Дори болката у един и същи човек, изпитвана по различно време, може да се дължи на различни физически процеси. Следователно, според Дейвидсън, менталните понятия не могат да бъдат сведени до физически понятия.^[28]

9.3.5. Възражения срещу втората предпоставка

Нека я припомним: ако алхимията, на която всекидневната психология прилича, е неистинна, идеологията й е неприложима към действителността и онтологията й е празна (т.е. същностите, които описва, не съществуват). Философията на науката, направила възможен елеиминативизма, е произтичащата от виждането на Кун картина на парадигмите, елиминиращи своите предшественички. Разбира се, ако не допуснем, че съвременната наука е истината от последна инстанция, тя също би трябвало да бде изместена от нова, по-съвършена парадигма. Въпросът е дали старата парадигма е била “истина за своето време”, както би казал Хегел, или с откриването на новата парадигма е ставало ясно, че предишната е била неистинна “през цялото време”? Така представен, ходът на научното развитие изисква да приемем, че всяка научна теория рано или късно ще се окаже неистинна. Тогава какво ни задължава да вярваме в истинността на съвременните ни теории?

Изправен пред тези скептически следствия, Файерабенд, който започва кариерата си като елиминативист, преминава към публикуването на книги като “Сбогом на разума” и “Против метода”.^[29] Чърчланд, за разлика от Файерабенд, успява да се спаси от скептицизма, приемайки един прагматичен плурализъм, който обаче не подкрепя достатъчно силно елиминативизма. Плурализмът е между редукцията на теориите и тяхната елиминация, като между тези две крайности, които не са избор от типа или/или, има множество междинни позиции. Така разликата между “лошата” и “добрата” теория става разлика по степен, и тази разлика не се описва добре от традиционното определение на теорията като истинна или неистинна.

Какви следствия има тази “мутация” за всекидневната психология? На последната би трябвало да се признаят, подобно на Денет, сериозни заслуги наред със сериозните слабости. Ако според Чърчланд алхимията няма никакви епистемични приноси (с което аз не съм съгласна, както и множество други философи и историци на науката), то за всекидневната психология това не може да се каже, и следователно тя не прилича на алхимията. Епистемичните заслуги на алхимията следват не само от емпирично-исторически основания, а и логически. По силата на същата логика, която е довела до заместването на “лошата” алхимия с “по-добрата химия”, днешната химия също един ден би трябвало да бъде изместена от друга “по-добра” химия, и да изгуби научните си характеристики (такива, каквито днес ги определяме). Това отново ни връща към скептицизма относно статуса на съвременната химия и спасението от него е, че исинността и неистинността на теориите няма нужда да бъдат единствените възможни стойности по истинност, което пък влече “със задна дата” приемането на степен на истинност в алхимията. А това проваля аргумента на елиминативизма, реконструиран по-горе, както по отношение на всекидневната психология, така и по отношенияе на алхимията.

Втората предпоставка обаче има още две компонента, които трябва да бъдат разгледани – неприложимостта към действителността и празнотата на онтологията.

Последователният елиминативизъм изисква да се признае, че не съществуват маси, столове, къщи и пр., тъй като последните не могат да бъдат дефинирани другояче освен чрез целите, за които са създадени, респективно функциите, които изпълняват. Тук атаката срещу елиминативизма се базира на сблъсъка на интуиции, който не е много продуктивен. Едната интуиция е, че флогистонът очевидно не съществува, а другата - че къщите очевидно съществуват. Но за най-добрите умове във времената на алхимията и начеващата химия флогистонът се е отнасял до някакви действителни процеси, той е бил постулиран с обяснителна цел, и не може да се твърди, че всекидневният “термин” “къща” е по-добре дефиниран от “флогистон”, защото е приложим към очевидно съществуващи неща. Още повече, така разгърнатата критика не дава отговор на въпроса за приложимостта и същестуването на менталните явления, за които говори всекидневната психология.

На този въпрос трябва да се отговори и една интересна алтернатива предлага С. Стич. Както отбелязва Т. Рокуел^[30], след 1996 г. Стич се превръща “от елиминативист в най-добър приятел на неговите критици.”^[31] След като централното твърдение на елиминативизма е, че всекидневната психология може да е неистинна, определянето на това що е истина и неистина става изключително важно. Последните са обвързани с понятията за референция и съществуване. Тогава изразът “теорията х е неистинна” би трябвало да означава едновременно “същностите, описани от х, не съществуват” и “термините на х не се отнасят до нищо (не реферират)”. Стич настоява, че това са три отделни твърдения, поради което е необходима аргументация защо те трябва да вървят заедно. Доколкото такава аргументация не съществува, всекидневната психология може да е неистинна, без от това да следва, че нейните термини се отнасят за несъществуващи феномени и тя не описва нищо действително.

Ядрото на критиката на Стич е в това, че една теория, която е нелингвистична (както твърдят елиминативистите), не може да е нито истинна, нито неистинна, тъй като истината е свойство на изказванията (езикови същности). Този аргумент все още не е посрещнат достойно от елиминативизма. Но Стич има и още един “коз” в своята критика. Елиминативизмът е възможен и дори неизбежен, ако приемаме , че значението на термините се определя от тяхното място в концептуалната схема, с която работим. Това схващане се нарича семантика на концептуалната роля, но тя не е единствената семантика, която съществува. Ако вземем предвид причинно-историческата семантика на Крипке (вж. следващата глава, т. 10.5.3.1.), и най-погрешните теории реферират своите “предмети”. Например, норвежката митология твърди, че звездите са дупки в черепа на мъртъв великан. Но когато викингите са говорели за звезди, те са говорели именно за звездите, а не за нищо. По Крипке това следва от положението, че звездите се намират в причинна връзка с говоренето на викингите, т.е. светлината от звездите ги кара да мислят и говорят за звездите. Същата теза застъпва и Грайс в статията си “Значението”^[32], когато говори за “естествено” значение. “Естественото” възражение срещу такъв тип семантика е, че не всички каузални връзки са от типа референция^[33]. Така атаката на елиминативизма срещу всекидневната психология значително отслабва, вземем ли предвид преформулирането на понятието за неистина така, че да позволява неистинни понятия да реферират нещо в действителността.

Възможно ли е всички тези различни до противоположност разбирания за всекидневната психология да бъдат подведени под едно общо схващане за нейната природа и функции? Ако изхождаме от принципа на семейните прилики и прототипната концепция за понятията, това не е възможно, но не е и необходимо. Можем да прокараме приблизителни и подвижни граници между различните варианти на употреба на народната психология и така да получим адекватна картина за нея.

9.4. Всекидневната психология като набор от модели

9.4.1. Възникване на моделната концепция

Първият влиятелен опит да се “слезе” от равнището на теорията на нивото на моделите е предприето от Джейн Хийл, а тя е и от първите, които показват възможността симулационната концепция за народната психология да се разтвори в теоретическата. В статията си “Копиране и функционализъм”^[34] тя показва два модела на това, което правим, когато се опитваме да схванем мислите и поведението на другите, позовавайки се на техните желания, страхове, надежди и т.н. При единия модел ние използваме функционална стратегия, при другия – копираща. Сравнявайки двата модела, Хийл намира за много по-правдоподобно, че във всекидневието ние прибягваме към копиращата, а не към функционалната стратегия.^[35] Защо? Защото футкционалната стратегия изисква да поставяме убежденията и желанията в отношение на причиняване, при това в трето лице, т.е. от (доколкото е възможно) обективна гледна точка. Проблемът е, че възможните ментални състояния, които трябва да се разгледат, са много оповече от способностите на нашия ум да ги удържи и подреди в каузална верига в един и същ момент.^[36]

Алтернативата, която много по-лесно можем да използваме и която действително ползваме, е копирането или имитирането. Как работи то? По силата на едно единствено допускане, а именно, че другите хора са като мен, и че това, което аз правя, когато мечтая, въобразявам си или разсъждавам, е същото, което правят и другите.^[37] Това, което аз се опитвам да направя, е да имитирам или възпроизведа мисленето на другия. Т.е. аз се опитвам да навляза в същото състояние, в което е другият. Следователно, този метод не прибягва към някакъв теоретически апарат. Той обаче е застрашен от съживяването на картезианския “театър” (интроспективния достъп до съдържанията на съзнанието, състоящ се в наблюдаването на “действията” на някакви ментални “герои” на сцената на единното съзнание), макар Хийл да отхвърля такава възможност. Основанията й са, че не става дума за знание за собствените ментални състояния, а само за определено действие по “преживяването” им.^[38] Приписването на психологически състояния, по Хийл, може да се нарече “отново-изразяване”, а не описание. Бъртрънд Мал смята обаче, че приписването, на което почива имитационната концепция, не може да не бъде преобразувано в обяснение, защото предсказването на поведението е невъзможно без разпознаването на концептуалните категории, които другият има относно човешкото съзнание, а без това е невъзможно социалното познание.^[39]

Не мога да не се съглася с Хийл, че подражанието или имитацията реконструират менталните състояния съдържателно, а не само структурно, както е при симулацията. Според симулационната версия единството на съдържанието се осигурява от “общия” свят, в който хората живеят. Освен това, всекидневната психология като симулация ми се вижда прекалено рационалистична. Тя изисква да се вземат решения в ролята на другия, доколкото това има за резултат решението да се осъществи определено действие. Напротив, обикновено хората допускат голяма степен на неопределеност на очакванията си какво ще направят другите. Както отбелязва Р. Гордън^[40], за дадени хора в дадена ситуация някои действия изглеждат изненадващи, а други – съвсем логични. А при различни наблюдатели логичното за едни може да се преценява като изненадващо от други. Това отново изисква единствено структурно възпроизвеждане или “едната система да моделира другата”^[41], като съдържанията постъпват от ситуацията.

Към “моделно” разибиране насочва Голдман в друга своя влиятелна статия^[42]. Той настоява всекидневната психология да се разглежда в термините на когнитивната наука като индивидуална система за контрол на поведението, приложена към подобните системи у другите хора в качеството на позволяващ обработване модел. Системата първоначално се взема като застинала, така че на изхода нямаме реално поведение, а само предвиждане или очакване за поведение. В такъв случай е възможно входящата информация да не е непременно ограничена до регулиране на собственото поведение, а системата да е отворена за “ходовете” на другите. Така че симулацията върви като процес, който не се нуждае от теория.

Но за да бъде способен да приписва на другите някакви ментални състояния, човек трябва вече да е готов да ги припише на самия себе си чрез интроспекция. Това изисква наличието на ментални понятия, ето защо всекидневната психология е част от психологическата наука за понятията. Не е трудно да се види влиянието на Кант и Дейвидсън в разбирането на Голдман. Приписването на ментални състояния е възможно само на основата на симулацията, т.е. на всеобщите характеристики на “трансценденталния субект” (Кант), като при това истинността на вярванията, които се приписват, предхожда тяхното значение (Дейвидсън).

Проблематичен момент тук е интроспекцията, чиито ограничения бяха показани по-горе в т. 5.4.2 и 7.3. Какво повече може да съдържа приписването на ментални състояния, базирано на интроспекцията, освен действие по аналогия? А аналогиите не се базират на съответсвие в съдържанието, а в структурата. В този смисъл симулацията може да се разглежда като възпроизвеждане на структурата на менталните събития у другите хора. Но една и съща структура може да се реализира в различни елементи, т.е. материални компоненти.^[43] Следователно симулацията е недостатъчна като форма на достъп до менталните състояния на другите.

Моделирането е някъде между теорията - като нейно приложение, симулацията – като структурираност на модела, и имитацията – в моделите, които използат поне отчасти същия “материал”, от който е направен моделираният феномен. Следователно трябва да се прави разлика между модела, неговото построяване и неговата интерпретация. Затова най-напред трябва да се уточни смисълът на употребата на “модел”. Грубо казано, моделът може да се разгледа като хипотетична структура, която помага да разберем друга, обикновено по-сложна система, наричана целева система. Предполага се, че разбирането става посредством отношението на прилика между хипотетичната структура и действителна ситема, която искаме да разберем. Въпросът е за какъв вид прилика става дума, и според мен той може да бъде най-различен, включително въпрос на конвенция. Тук трябва да се вземе предвид, че всекидневната психология се използва в широк обхват от ситуации – от краткосрочни предвиждания в реално време до обяснения на минало поведение или възлагане на бъдещи отговорности.

Моделът се строи със степен и вид на приликата с целевата система според нуждите и намеренията на теоретизирането. Затова той не се ангажира с конкретни твърдения относно природата на целевата система. Нещо повече, езикът на модела е само непряко свързан с последната. Това е забелязано още от Платон, който чрез образа на линията (Държавата, кн. VІ)^[44] пояснява как изказванията на геометрите, опиращи се на чертежи, не са за чертежите като самостоятелни същности, а за изобразените от тях идеи – една двойно опосредствана връзка.^[45]

Моделът може да се разглежда просто като устройство от типа вход-изход, т.е. като средство за предвиждане, или може да изпълнява ролята на точна карта на вътрешните процеси в целевата система. И в двата случая става дума за някаква прилика, но това са различни прилики. Както се изразяма П. Годфри-Смит, “моделите в науката имат поддаващи се на пригаждане и стремящи се към точност отношения.”^[46] Относно всекидневната психология той предлага тя да бъде третирана като боравене с модел, който просто се пуска в действие и се използва, без да прави каквито и да било твърдения за природата на менталния свят на другите хора.^[47] Ще си позволя една аналогия, която да поясни позицията на Годфри-Смит: моделът е инструмент, който е в различна степен подходящ за целта, за която го използваме, но ние не се интересуваме как той е направен, освен ако не сме производители на инструменти. Именно когнитивната наука играе ролята на просветен производител на инструменти и затова задачата й включва изследването на това как са построени обичайните всекидневни инструменти за предсказване и обяснение на човешкото поведение.

9.4.2. От модел изобщо към множество модели

Обобщавайки, всекидневно-психологическият модел е структура, включваща като свои компоненти убежденията, желанията, спомените, плановете и действията на човека и връзките между тях, която структура може да се “налага” върху различни целеви системи: хора, животни, компютри или институции, организации, нации. Този модел може да бъде абстрактен или конкретен, и това зависи не само от това, от какво е “направен” (от понятия или преживявания и образи), а и от функцията, която изпълнява, следователно от отношенията, в които се намира с целевата система. Нещо повече, абстрактността и конкретността имат степени. Затова е важен механизмът, по който се осъществява строежът на модела, и най-вече поредността на стъпките. Годфри-Смит смята, че всекидневно-психологическият модел е абстрактно-теоретически. Следователно, между схващането на някаква теория, от която извличаме изводи как да припишем на другите някакви ментални състояния, и автоматичната или преднамерена, но основаваща се на вродени способности симулация, той избира теорията. Скритият мотив тук е страхът да се припише онтологическа самостоятелност на менталните феномени. Но “онтологическа” може да означава различни неща. Ако приемем “функционалната онтология”, възможни са и съвсем конкретни всекидневно-психологически модели, използващи структурите на собствените ментални състояния за разбиране и предвиждане на състоянията на другите – чрез имитация и симулация. Така и симулационната теория може да се интерпретира като моделна, но боравеща с конкретни, а не с абстрактни модели.

Всекидневната психология, следователно, е нещо като семейство от модели с различна степен на абстрактност и различен начин на конструиране (имитационен, симулационен или теоретически). Доколкото основната цел на всекидневната психология е предвиждането и обяснението на поведението – т.е. на практическите, емпирично наблюдаеми действия на хората – теоретичните всекидневно-психологически модели са теория от особен вид. Те са теория за практиката, която е различна от “теорията за теорията”, сиреч за това какви са сами по себе си менталните състояния (на другите хора); ние се интересуваме от тези ментални състояния дотолкова, доколкото те водят до поведение (веднага или след време).

Например, когато български рейнджър, завърнал се от Ирак, обяви публично колко е бил изплашен от преживените събития по време на мисията, ние можем да се запитаме: “А той какво си е мислел, когато е тръгвал за там?” С това ние вече сме пуснали в действие един всекидневно-психологически модел. Последният е абстрактен, тъй като ние се интересуваме от мислите или идеите на рейнджъра относно очакванията му за мисията като цяло, а не от степента, в която е бил сигурен, че тези очаквания ще се сбъднат, нито от представите му за цвета на сградите там, преди да ги види на живо. Моделът ще става все по-конкретен с навлизането в опити за разбиране на специфичните убеждения, желания, страхове и качествени преживявания. Или ще прилагаме отделни модели за отделните ментални състояния, всеки пригоден за разбиране на своята целева система: един за страха от засада, друг за страха от фронтална атака, трети – за желанието да се спечелят пари, и т.н. Всеки от тези модели може да се строи било като имитация, било като симулация в зависимост от личния ни опит. След подреждането на резултатите от приложението на тези модели ние можем да си построим обяснение за това, което рейнджърът “си е мислил”, преди да тръгне, и това обяснение вече ще има характера на теория, оставаща обаче в рамките на всекидневната психология.

В тази хипотеза всекидневната психология се отлива в теории, след като е “работила” със средствата на моделите, те пък построени по механизмите на структурните, съдържателно-структурните или функционалните прилики. Моделите са знание от вида “знам как” (как се мисли, как се чувства, как се взема решение). Теориите са от вида “знам, че” той мисли (това), чувства (онова), реши (друго). Симулациите са от вида “аналогия с пряка запознатост”, като последната е с нашите собствени ментални състояния. Това подсказва, че е възможна не само посока на включване на модела от теорията към модела, а и от симулативните и имитативни конкретни модели към по-абстрактните теоретични такива. Ако “завъртим” примера с рейнджъра, въпросът за това “Какво е да се страхуваш 24 ч. в денонощието?” може да доведе до въпроса “Помисли ли за това преди да тръгнеш?”

Можем да заключим, че и привържениците на теорията за теорията, и тези на теорията за симулацията имат известно право, доколкото става дума за различна последователност на работа на обяснителните понятия на всекидневната психология. Да се имитира страх, не изисква непременно понятие за страх, но може да доведе до формирането на такова понятие, или може да тръгне от съществуващото вече понятие. Като пример в това отношение може да се посочи известната приказка на братя Грим (която все пак е преразказ на народна приказка) за онзи, който тръгнал по света да научи що е страх. Моделната концепция е най-добрият вариант за опосредстване на двете основни конкуриращи се тероии, като позволява на високите си нива да се говори за теории, а на ниските – за симулации; тя залага най-вече на практическото умение за “разчитане” на постъпките и намеренията чрез подреждане на менталните състояния и/или понятията за тях в работеща обяснителна структура.