Функционалистки подходи

Възниквайки на няколко вълни от 30-те години на 20 в. насам, функционализмът доминира сред общите подходи за обяснение на съзнанието през последните две-три десетилетия. Той може да бъде разглеждан като реакция срещу няколко типа натиск.^[1]

Единият е убедеността на неврофизиолози и психолози, че съзнанието може да бъде “интегрирано” в материалния свят, т.е. че може да бъде схванато материалистически и монистически. Второ, развитието на компютърните науки (и технологии) прави очевидни редица аналогии между обработката на информацията при машините и човека. Трето, влиянието на версията на теорията за идентичността, развита от Луис и Армстронг през 60-те г., подхранва основателността на идеята, че психика могат да имат същества с най-различно устройство, а съзнанието не е нищо друго освен вид психика. Четвърто, във философията съществува дълга традиция, най-ярки представители на която са може би още Аристотел, а по-късно Спиноза, настояваща, че съзнанието не е същност, а начин на организация и “действие” на същностите (субстанциите). Има редица аргументи в рамките на тази традиция, които не са изгубили силата си и насърчават философите и учените да търсят спецификата на съзнанието в неговото функциониране независимо от материалното му въплъщение.

Основната идея на функционализма е съвсем проста. Много неща са това, което са, по силата на това, което правят, а не по силата на това, от което са направени. Следователно, нещо е ментално състояние поради това, което прави – поради функцията си или ролята, която изпълнява, а не поради субстрата си. Да си припомним дефиницията на Крипке за естествен вид – нещо е естествен вид по силата на това, че самата природа го е разграничила от другите видове чрез неговата атомна, молекулярна или генетична структура. Докато някои неща се различават по функцията, която изпълняват, и затова не са естествени видове. Популярните примери в литературата са следните. Нещо е пари, не защото е направено от злато, сребро, хартия или електрически сигнали, съхранени на съответните места в банковите компютри, а защото изпълняват специфична роля в стоковата размяна на пазара. Дали нещо е автомобилен карбуратор зависи от това, дали то смесва кислорода с горивото и подава сместа в цилиндрите на двигателя с вътрешно горене, и не зависи от материала, от който е направен. Че нещо е сърце, се определя най-вече от функцията му да изпомпва кръв, така че при днешния напредък на медицината и хирургията има изкуствени сърца, които са наистина сърца, въпреки че са направени от най-различни синтетични материали.

8.2. Общи черти на подхода

Доколкото тази идея може да бъде изразена по много начини, функционализмът трябва да се разглежда като обща стратегия за анализ на менталните феномени. Той има много версии. Но преди да изложа тези версии, ще опиша някои общи черти на функционалния подход. Те се определят до голяма степен от опита да се решат проблемите на дуализма и елиминативизма.

Първо, функционализмът иска да се избегне очевидната кръговост на елиминативистката критика на обичайните възгледи за съзнанието, която критика използва менталните термини, срещу които се обявява. Затова той поддържа, че менталните термини могат да се дефинират само заедно, т.е. по отношение един на друг и по отношение на външните си корелати чрез похвата, известен като рамзификация. Той ще бъде описан по-долу.

Второ, функционализмът иска да реши проблема с връзката между поведението и “подлежащите” физически процеси, като настоява, че вътрешните ментални състояния са релевантни за поведението и не могат да бъдат елиминирани.

Трето, функционалният подход разглежда менталните състояния като причина на поведението, опитвайки се да избегне противоречията на различните дуалистични версии – интеракционизма, психофизическия паралелизъм и епифеноменализма. Така той подкрепя интуицията ни, че нашите убеждения и желания са или могат да бъдат причини за нашето поведение.

Накрая, функционализмът се опитва да реши проблема за “множествената осъществимост” на менталните състояния, като отрича, че даден вид ментален феномен трябва по необходимост да се определя от даден вид мозъчен процес. Менталните състояния могат да бъдат “произведени” не само от неврони, но и от други неща.

Следователно, функционализмът е опит да се обясни съзнанието по начин, който не противоречи на физикализма, и същевременно не е тотално редукционистки. Той може да бъде наречен още “умереноредукционистки материализъм”.

8.3. Ранни разновидности на функционализма

Първата версия на функционализма – “машинният функционализъм” - е свързана с понятието “машина на Тюринг”, което служи като неутрален пример за функционален феномен.

8.3.1. Машини на Тюринг

Машината на Тюринг е просто и абстрактно изчислително устройство, което помага да се изучат обхватът и ограниченията на това, което може да се изчислява.

Според Дж. Рей, машината на Тюринг е едно от дузината най-дълбоки идеи на 20 век.^[2] Тя лежи в основата на развитието на съвременните дигитални компютри и допринася за разработването на така наречената изчислително-репрезентационистка теория на съзнанието.

Британският математик Алън Тюринг създава това понятие с цел да обясни принципно природата на изчислението. Машината на Тюринг не е действителна машина, а математическа идеализация, която може да помогне на човек да си представи определено материално устройство, което реализира изчисления, следвайки определени стъпки.

Като абстрактен обект машината на Тюринг (за краткост МТ) се състои от безкрайна лента, разделена на клетки (квадрати); всяка клетка може да съдържа само един символ – например, 0 или 1. Тя има и “глава” (скерен-принтер, за краткост наричана “скенер”), която може да чете символи от краен списък и да изтрива или препечатва някакъв символ в сканирания квадрат (да се мести по лентата една стъпка наляво или надясно; да “пребивава” в едно или друго “МТ състояние”, което детерминира операциите на скенера в зависимост от това какво той разчита на входа, т.е. в дадения в момента квадрат. Във всяка фаза на машинната операция скенерът чете даден символ в съответния квадрат и по силата на инструкциите, определени от съответното “състояние”, може да изтрива този символ, да печата същия или друг символ, да се придвижва с един квадрат наляво или надясно, да влиза в ново МТ състояние или да спира.

Действието на МТ е детерминирано напълно от текущото състояние на машината, от символа в сканираната в момента клетка и от таблица за правила на преместването, която служи като “програма” за машината. Всяко преместване съдържа 4 стъпки: състояние 0 (начално), символ, състояние “следващо”, действие. Ако машината достигне до положение, в която няма определено правило за преместване, тя спира.

Казано на съвременен език, лентата играе ролята на памет на МТ, главата е “трансформатор” между паметта и машината, чрез който данните се предават (и “преобразуват”). Безкрайната дължина на лентата е аналогия на безкрайната памет на машината. Освен това, ако дадена функция е изчислима “тюрингово”, наборът от правила позволява изчислението да продължи безкрайно дълго време.

Всяка МТ е еднаква, но може да изпълнява различни задачи в зависимост от таблицата с правила (“програмата”) и определението на стартовото състояние. Да си представим една проста МТ, която има следните правила от типа ако...то: ако в настоящата клетка има като последен символ А, то замени А с АВ (правило 1); ако клетката съдържа като последен символ В, то замени В с А (правило 2). Тогава дадем ли на машината клетка със символ А, той ще бъде променен съгласно правило 1 на АВ. При следващия цикъл, тъй като последният символ ще е В, машината ще го замени с А и ще изпринти в клетката АА. По-нататък последното А ще бъде заменено с АВ и ще се получи клетка с ААВ, и когато настъпи четвъртият цикъл, В ще се замени с А и в последната клетка ще имаме серията ААА. Циклите могат да продължат до безкрайност. Ако сега си представим основните символи като 0 и 1, ето как ще действа машината съгласно определените правила (знакът ~ означава “край на постъпването на входяща информация или начало на подаване на изходяща информация.). Тук А1 – А4 отговарят на правилата от предишния пример, с които се характеризира състоянието на МТ в даден момент, но са два пъти повече, защото включват прескачането на клетки и паузите.

На “човешки” език описанието на действието е:

1. Премини наляво, прескачайки “0”, и остани в състояние А1, докато срещнеш “1”. Промени “1” в “0” и премини вдясно, влез в А2. Ако срещнеш ~, спри.

2. Премини над всички “1” и “0”, оставайки в А2, докато стигнеш до ~ (начало на изходяща информация), след което премини надяснои влез в А3

3. Премини всяка “1”, оставайки в А3, но ако намериш “0”, промени я на “1”, премини вляво и влез в А4. Ако срещнеш ~, пропусни го и влез в А4.

4. Премини през всички “0” и “1” наляво, оставайки в А4. Срещнеш ли ~, пропусни го, продължи наляво и влез в а1 (стартовото състояние.

Всъщност, както вече се каза, всяка инструкция трябва да се чете като импликация – “ако...то...”. Долната таблица описва резултата от изпълнението на програма за събиране на числа. Всеки ред е отрязък от лентата на МТ.

Като сравним началното положение с крайното, от лентата можем да прочетем, че машината е събрала в дмоична система 3 и 2 и е получила 5. Много важно е да се отбележи, че инструкциите, определени от ТМ състоянията, не се “разбират” от машината. Те са определени по толкова прост начин, че да е ясно как една реална машина може да бъде конструирана така, щото движенията й да се извършват в съответствие с интструкциите. Такива прости и недвусмислени инструкции се наричат алгоритми. За разлика от нас, хората, които можем да следваме дадено правило, разбирайки го, машината просто му се подчинява по законите на причинността, а не го следва. Точно възможността да се построят такива механични алгоритми за различни действия (например терморелето в хладилника или съответните релета в асансьора) лежи в основата на съвременните компютри. Тази възможност подсказва и как определени интелигентни процеси (т.е. такива, които водят до желан и предвиден резултат), изискващи съзнание, могат да бъдат сведени до поредици от същностно неинтелигентни процеси, които не изискват съзнание.

Например, МТ може да събира числа в съответствие с въведена крайна “азбука” от символи и инструкции (МТ състояния). Ако на входа машината чете n броя чертички, означаващи числото n, и m броя чертички, означаващи числото m, на изхода тя ще отпечата n + m броя чертички, и това ще е сумата на n и m (както в горния пример). Това, разбира се, не е единствената МТ за събиране, която може да се конструира. Някоя по-сложна МТ може да бъде направена така, че да събира числа, записани с арабски цифри, подчинявайки се на правилата, които и ние сме учили в училище.

8.3.2. Универсална машина на Тюринг

Този досаден и протяжен метод на изчисление е интересен поради следната причина. Тюринг и, независимо от него, Алонзо Чърч формзулират следната смела хипотеза: всяка интуитивно изчислима функция може да бъде изчислена от някаква МТ. За разлика от други теореми относно МТ, които могат да се докажат логически (да не забравяме, че МТ е математически модел), тази хипотеза не подлежи на доказателство в строгия смисъл. Тя се отнася за интуитивни понятия, “интуитивна изчислимост”, твърдейки, че математически дефинираното понятие за тюрингова изчислимост може да се разглежда като анализ на изчислимостта, както я разбираме по интуиция. Това е една философска хипотеза, приемаща, че неясното понятие за изчислимост може да се анализира чрез по-ясно дефинируеми понятия – тези, които специфират същността на МТ. Макар и недоказуема пряко, тази хипотеза още чака своя - признат от всички за съкрушителен – контрапример; много математици, логици и дори физици неуспешно са се опитвали да конструират такъв. Тази хипотеза се оказва също и изключително продуктивна, водейки до нарастване на нивото на абстракция и до създаването на по-сложни МТ, изчисляващи все по-разнообразни функции.

Затова Тюринг развива идеята за универсална машина на Тюринг – идея, не по-малко важна от първоначалната. Защо? Защото, според Тюринг, инструкциите, определящи МТ състоянията, могат да бъдат кодирани така, че да бъдат сканирани успешно от друга МТ. Тази втора МТ е универсалната МТ. Тя може да работи неограничено дълго с неограничено количество информация, освен ако целите на конструктора й не изискват друго.

Тук се налагат някои пояснения относно природата на информацията. Грубо казано, информацията е всяка откриваема разлика между неща, които дадена система може да разграничи.^[3] По-прецизната дефиниция се нуждае от няколко помщни понятия. Първото е “набор” – подредено в пространството и времето подмножество на кое да е множество, чиито елементи могат да бъдат повторени много пъти в набора. Второ, “азбука” – набор от физически състояния, които могат да бъдат осъществени и различени от дадена система (сравни с горното определение на азбука за ТМ). Трето – “код”: набор в азбуката, реализиран в системата (вътрешен код). Можем да имаме и външен код - набор от физически състояния извън системата, които могат да бъдат трансформирани във вътрешен код, както и вътрешният код може да бъде трансформиран във външния. Четвърто, “репертоар” – набор от различия в кодовете, които могат да бъдат открити от системата. Така че накрая се получава, че информацията е набор от репертоари, откриван някъде вътре в системата.

Информацията не може да съществува сама по себе си, ако няма реални неща или събития, между които да има разлика. Една и съща информация може да бъде кодирана по различни начини – на хартия, на магнитен носител и т.н. При това информацията е информация за нещо – но тогава как една система, кято може да чете само своите собствени състояния, може да се информира за нещо външно на себе си? Това информиране е значимо за промени в системата само ако е не просто презентирано в нея, а репрезентирано. Затова репрезентацията, че сто определяна като копиране на информация на друго място в пространството, е ключово понятие в концептуалната мрежа, обхващаща съзнанието.

По-нататък, понеже е по-лесно да говорим за животните и човека, нека кажем, че информацията за тях е от решаващо значение в ориентирането в средата и съответното поведение. Как е възможно това? Най-малко две неща са важни тук. Едното е, че средата въздейства върху организма, и само по този начин ние сме в състояние да получаваме информация за нея. Другото е, че едни и същи въздействия на средата трябва да водят до едни и същи ефекти, иначе събраната информация ще бъде безполезна за ориентирането ни. Това предполага, че живеем в един детерминистичен свят, където еднаквите причини имат еднакви следствия. Тогава е логично да се допусне, че съществува съответствие между състоянието на системата (например, човекът) и различните аспекти на средата. Това съответствие трябва да е достатъчно строго и достатъчно постоянно, за да разчитаме на информацията, която извличаме. Такива строги съответствия характеризират репрезентацията. Както отбелязва полският логик А. Хмелецки, “Когато съществува повече или по-малко непроменлива и строга кореспонденция между някое А и В, може да се каже, че В репрезентира А и така може да служи като характеристика или белег на това А.”^[4] И ако отношението на репрезентация е транзитивно, както смята Хмелецки, когато А репрезентира В, а В – С, А репрезентира и С. Затова няма значение колко трансформации на кодовете се извършват, ако се запазва това отношение. Ето защо информацията може да бъде предавана, преобразувана и обработвана, оставайки репрезентация на едно и също нещо.

Именно тази идея за репрезентация може да послужи като ключ към следствията от възможностите на универсалната МТ. Универсалната МТ е такава МТ, която е снабдена със специфичен набор от МТ състояния, позволяващи й, когато трябва, да прочете кодирано описание на едно МТ на друга машина, да изчисли това, което другата машина е изчислила, като оперира с входящата информация, следвайки кодираното й описание. В този смисъл универсалната МТ може да имитира всичко, което друга МТ може да прави. Съвременният компютър може да се разглежда като реализация на универсалната МТ. Програмите, които вкарваме в него, са кодирани описания на МТ, изчисляващи отделни функции (смятане, текстообработка и пр.). “Документите” и ударите по клавишите или движенията с мишката са входяща информация за кодираните МТ. След това компютърът като цяло “изчислява” документите и натисканията на клавишите в съответствие с кодираните инструкции, които той чете в програмите, с които е снабден. Следователно, компютърът следва въведените в него репрезентации на алгоритмите на другите МТ. Затова не е чудно, че подобна употреба на репрезентацията започва да изглежда на много философи и учени като обещаващ модел на съзнанието. Ако хората (и някои животни) са детерминистични системи, тогава МТ може да симулира тяхното поведение. МТ може да се разглежда като психологическа теория за човешкото поведение.

“Машинният функционализъм” не просъществува дълго време, макар че влиза в основата на следващите версии на функционализма. Главната причина за това е, че човешкото поведение изглежда като резултат от едновременно чувстване и мислене, или от комбинации от наколко ментални състояния. В термините на машинния модел обаче можеда се обясни само поведението като резултат от следването на едно състояние след друго. Затова първият опит за решаването на този проблем идва от футкционализма на “каузалните роли”, основаващ се на едновременното дефиниране на менталните термини чрез рамзификация.

8.4. Рамзификация

Още Аристотел включва в практическия силогизъм, т.е. размишлението, което води до действие, както познавателните съждения, така и съжденията за желание. Това изглежда проблематично, тъй като двата вида съждения принадлежат към различни обасти – тази на универсалните понятия и тази на понятията, които зависят от конкретните обстоятелства. Освен това, взаимната зависимост на двата вида поражда подозрение за порочен кръг. Същият проблем се появява отново и отново във философията (например при Хюм), така че не е за учудване, че съвременните философи сериозно упрекват ТМ моделите в “кръговост”. Най-популярната критика на ТМ модела е отправена чрез т.нар. проблем на Чизъм. Този проблем се отнася за дефинируемостта на индивидуалното поведение и посочва, че убежденията не могат да бъдат определени в термините на поведението, без да се спомене желанието (доколкото поведението непосредствено се мотивира от желанието), а желанието е неопределимо без съответното убеждение, което посочва желания резултат. По същия начин едно ТМ състояние не може да се определи само чрез изходящата информация, която се получава, а трябва да включва описанието и на други ТМ състояния. Но дали това е “порочен” кръг?

Отговор на този въпрос дава методът “рамзификация”. Той е известен още като метод на Рамзи-Луис по името на своите създатели - британския математик, философ и икономист Франк Рамзи, работил в Кеймбридж, (1903 – 1930) и американския философ Дейвид Луис (1941 – 2001). Дейвид Луис прилага една логическа идея на английския Рамзи към научните теории, които днес обикновено боравят с множество невидими, теоретически (пред)положени същности(обекти).

Най-напред ще определя рамзификацията по-свободно, след което ще представя и стриктна дефиниция. Съгласно този метод дадена група от теоретични термини може да бъде дефинирана имплицитно от самите твърдения на теорията.

Например, имаме теория, която говори за “електрони”. Никой никога не е виждал електрон, затова се пита откъде произлиза това понятие и какво е неговото съдържание. Какво означава думата “електрон”? Рамзификацията предполага, че значението на тази дума може да се разкрие вътре в рамките на дадената теория (имплицитно) чрез съвкупността от всичките й твърдения. Тогава електроните ще са нещата, за които тези твърдения са верни. Например, “Електроните имат отрицателен електричен заряд” и “Електроните се привличат от протоните”. Проблемът е, че тези твърдения “говорят” за също така невъзприемаеми от нас свойства като “заряд” и неща като“протони”. Идеята на Рамзи и Луис е, че ние ще разберем какво означава електрон само заедно с рабирането що е заряд и що е протон, и то по това, което протоните, електроните и зарядите си причиняват един на друг.

Да вземем изречението “В шкафа има електрон”. То би означавало нещо такова: “Има свойства С1, С2 ... Сn (по точно едно свойство за всяко теоретическо свойство от нашата теория, като “да бъде електрон” е също свойство), такива че...” Нека С1 е “е електрон”, С2 – “е протон” и Сn (в случая – С3) – “е отрицателен електричен заряд”. На мястото на последното многоточие се слага едно от твърденията на нашата теория, да речем “Електронът привлича протоните”, но всеки от термините се замества със съответното свойство, например “С1 привлича С2”. Тогава първоначалното ни изказване ще означава “В шкафа има нещо, което има свойството С1”. На въпроса какво по-точно е това нещо се отговаря, като се посочи, че то привлича неща с С2, а също така има и свойството С3. Вижда се, че дефинирането на термините не е всичко, което се съдържа в теорията, а в нея има още и принципи, например този за привличането между неща със С1 и С2. Разбира се, научните теории не се изчерпват с три свойства (да е електрон, да е протон и да е електричен заряд) и два принципа (привличане на протони и притежаване на заряд), а са много по-богати и сложни. Механизмът на дефиниране на термините обаче е (сводим до) рамзификация.

Точно процесът на преобразуване на разказната форма на научната теория в логически изречения за обекти и свойства (логика от първи ред) е това, което обикновено се разбира под “рамзификация”. Всъщност по този начин цялата теория може да се “напъха” в едно единствено изречение, получило по-късно названието “Луис-Рамзи-изречение”. Луис го пояснява, използвайки като аналогия художествената литература и по-специално детективските разкази.

Как се въвеждат георите в един разказ, пита Луис, и дава следния пример. “А, В и С решават да се срещнат с г-н Боди. Преди 17 г. в златоносните полета на Уганда А е бил партньор на Боди...Миналата седмица В и С разговаряха в бара...В четвъртък в 11 ч. и 17 мин. В отиде на мансардата и сложи бомба с часовников механизъм...17 мин. по-късно А срещна С в билярдната...Когато бомбата избухна в мансардата, А стреля три пъти в кабинета.”^[5]

Разказът имплицитно “дефинира” кои са А, В и С чрез техните взаимоотношения, или, казано на функционалистки език, чрез това, което те правят (един на друг и в различните ситуации на разказа). По същия начин, според Луис, се въвеждат новите термини в дадена теория. Той дава обща рецепта за това въвеждане, наричайки процеса “рамзификация”. Ето и стриктното описание.

Рамзификацията е процедура за дефиниране на термин, която включва следните стъпки:

1.Дадена е теория Т, в която има термини от вида Н (нови) и С (стари). Разширете тази теория така, че тя да включи всяко твърдение, което смятате за конститутивно относно приложението на Н-термините.

2.Формирайте конюнкция КТ от всички изречения с Н-термини, съдържащи се в Т: КТ (Н1,Н2,...Нn)

3.Заместете всеки Н-термин с променливи х1...хn, и формирайте предиката КТ (х1,х2... хn)

4.Доколкото Т съдържа всички твърдения относно приложенията на Н-термините, може да се допусне, че този предикат КТ(х1,х2... хn) е удовлетворен по един единствен начин от неща, които са Н1,Н2,...Нn. Така че можем да напишем:

(!х1)... (!х хn) КТ(х1... хn)

(където (!х1) означава “Съществува точно едно нещо х1 такова, че...). Това е рамзи-изречението за теорията Т.

5.Оттук, за всеки термин Сi можете да дадете функционално определение на Сi, като изпуснете квантификатора за съществуване и твърдите:

Сi = хi такова, че (!хi) ... (!хi -1) (!хi +1) (!хn) (КТ(х1,х2... хi... хn))

Ако приложим тази процедура към “термините”, въведени чрез разказа за г-н Боди, трябва да предположим следното. При стъпка едно разказът изчерпва това, що е да си един от героите А, В и С. После правим конюнкцията на всички изречения и заместваме А, В и С, които в разказа са имена, с променливи. Така се образува Рамзи-изречение относно героите на разказа. След това изваждаме една по една тези променливи и определяме първоначалното име по отношение на термините, които остават неизвадени от рамзи-изречението. Това отговаря на резонната интуиция, че лицето А е просто лицето, което се е наговорило с някой друг уникален У или Z, и удовлетворява останалите неща, казани за него и за У и Z в разказа.

По същия начин могат да се определят менталните термини, с които разказваме за това, какво става в съзнанието – нашето или на другите хора. Но тук се натъкваме на проблема за уникалността, който е свързан с това, че природата на описваните феномени зависи от тяхното участие в някаква организация или структура, т.е. от тяхната каузална роля в дадена причинна верига или мрежа. Каузалният характер на мрежата се определя от забравените до този момент С-термини на теорията, а те именно формират докрай контекста, в който Х е причина на У. Така рамзификацията се оказва толкова абстрактна процедура, че може да се приложи практически към всички области, където се появяват функционални феномени – от пари и карбуратори до сърца и капитал. Както посочих в началото на този параграф, може да се счита, че за да разбере човек какво във физиката е “електрон”, “кварк” или “цвят”, трябва да се обърне към съответната физическа теория, за да види каква роля играят тези понятия в нея. Тоест предполага се, че физическата теория имплицитно определя тези термини именно чрез рамзификация.

Рамзификацията позволява да се даде обяснение на оставения настрана от аналитичния бихевиоризъм факт, че това, как е “произведено” едно поведение, е също токлкова важно (поне понякога), колкото самото поведение. Не случайно при съдебните процеси адвокати, съдии и съдебни заседатели се интересуват от мотивите на обвиняемия, като тези мотиви често влияят върху определянето на вината и присъдата. Да си припомним разликата между простата машина на Тюринг, която събира числа, и по-сложните й варианти, подчиняващи се на аритметическите алгоритми, които сме научили в началното училище. И двете машини работят на принципа входяща-изходяща информация, но поради разликата в “програмите” те са доста различни една от друга. Аналогично, функционалистът, който определя менталните състояния чрез причинната им роля едни спрямо други, може благодарение на рамзификацията да различи определени ментални състояния при наличието на едно и също външно поведение.

Тук обаче трябва да се посочи една трудност, която става основа за разграничението на различните типове функционализъм. Понякога е невъзможно да се определи индивидуално ментално състояние без прякото посочване “това е менталното състояние, което взаимодейства с други такива и води до наблюдаемото поведение”. Рамзификацията не е в състояние да включи показателни местоимения (индексикалии) в своите рамзи-изречения, защото това би означавало позоваване на нещо повече от “чистата” каузална роля на менталния феномен. Най-сетне, това, до което той води, може да е случайно за него в конкретния случай. Това може да се илюстрира с прост пример извън областта на съзнанието. “Този президент” може да означава само това, че въпросният човек (да речем, Г. Първанов) се е случило да бъде (е случайно, че е) президент. Тук няма анализ на това какво е да си президент. Напротив, “да бъде Г. Първанов” изглежда като същностно нефункционално свойство и анализът на това, какво е да си Г. Първанов, би бил съвсем различен (например, да си син на определена майка и определен баща).

Важното, което посочват тези примери, е наличието на смесени случаи. Нещо може да се подчинява на определени закони по необходимост (в нашия пример – посочената в длъжностната характеристика на президента) и същевременно да е определеното нещо, което влиза в съответните взаимодействия. Много философи считат, че точно такъв е случаят с феноменалните качества (например, “да е червено”) и затова настояват, че последните не се поддават на функционален анализ: червенината е същностно определена дължина на светлинната вълна и това е всичко, което трябва да знаем за нея. Не можем да се съгласим с подобно твърдение, ако приемем червенината за пример за смесен случай (макар че това не е единствената алтернатива за разбирането й). Тя може да се поддава на функционален анализ ако не напълно, то поне частично. Но в чистия си вид функционалният анализ се ограничава само до анализ на менталните феномени от гледна точка на причинните отношения между тях. Аз ще се опитам да покажа в т. 13 възможността да се защитава един “смесен” функционализъм, позволяващ свързването на “есенциалността” на индексикалиите с функционалната им роля.

8.5. Множествена реализация

Да си припомним дискусията за предикатите и свойствата. От Витгенщайновото разбиране за семейните прилики беше направен изводът, че даден ментален предикат може да се отнася за различни актуални или потенциални същества, които може да не споделят едно и също физическо свойство, обосноваващо приложимостта на предиката. Както казва Дж. Хейл^[6], един човек, един октопод и един марсианец могат да са в едно и също ментално състояние, например да изпитват болка, в същото време различавайки се значително по физическите си свойства, които позволяват да им се приписва изпитването на болка. Така болката става “множествено реализируема”, т.е. съществува в различни системи с различен субстрат.

Какви са основанията на това заключение? То се базира на рамзификацията, която позволява физическа дефиниция на менталните свойства: ако в рамзи-изречението С-термините принадлежат на физическите науки, тогава всеки ментален предикат заедно с останалите от тях (Н-термините) могат да бъдат дефинирани чрез определен логически апарат така, че в крайна сметка да са приложими само към физически предикати. Но не всички функционалисти са физикалисти.

Това е така, защото при рамзификацията трябва да се опише каузалната организация на феномените, участващи в теорията като Н-термини, абстрахирайки се от специфичните характеристики на реализацията им, а значи от всички други свойства, включително физическите, които не са споменати в рамзи-изречението. Най-яркият пример за това е машината на Тюринг: тя може да бъде реализирана в транзистори, електронни лампи, силикон или дори чрез група от хора, местещи топчета върху хартиени квадратчета. Важното е определените схеми на причинна взаимовръзка да бъдат спазвани.

Функционалистът отъждествява болката или убеждението с ролите им, а не с техните притежатели. Предикатът “е убеден” обхваща разнообразни свойства; не става дума за едно свойство, споделяно от всички същества, за които е истина, че имат убеждения. Вместо това трябва да си представим множество същества, притежаващи кое да е от семейство пдобни по причинността си свойства, приложими към тези същества.

Множествената реализируемост има поне три важни следствия относно съзнанието – философско, практическо и методологическо. Във философски аспект тя отговаря на някои от интуициите на аналитичния бихевиоризъм – че можем да намерим почти всичко в главата на човека и че за анализа на менталните феномени е без значение дали това е “въглеродна глава” (т.е. човешкият мозък) или примерно силиконова, каквато би била главата на един въображаем обитател на Марс. Разбира се, в такъв случай множествената реализируемост се нуждае от определени ограничения, за да се изключат например призраци или ангели, които също биха могли да мислят с нематериалните си мозъци.

В практически аспект множествената реализируемост може да бъде разгледана в изключително привлекателна светлина. Ако тя важи, тогава е възможно протезирането (поне по пронцип, въпреки че е днес вече има електронни заместители на зрението и гласа) на нефункциониращи части на мозъка. Достатъчно популярна днес е информацията за случаите, когато химията на нашия мозък не е оптимална – депресията, насилието, шизофренията и дефицитът на вниманието отчасти се дължат на хормонален дисбаланс или на аномална функция на някои неврорегулатори. Това може да се коригира с внасянето отвън на съответните химични вещества. Наистина, щом менталният живот зависи от това, че хората са “направени” от природни химични вещества, по принцип е възможно да се балансират тези вещества или дори да се синтезират нови, които биха играли същата роля. Това е предимство на функционализма пред онези теории, които непременно обвързват менталните състояния със специална субстанция – материална или нематериална.

В методологически аспект преобладаващият функционализъм възприема една йерархична картина на света. В него съществуват равнища на реалност, и съответно трябва да има равнища на обяснение на тези реалности. Свойствата от по-високите равнища се реализират от свойствата от по-ниското равнище, а последните – от още по-ниско “разположени” свойства. Следователно, допустимо е психологически тип обяснение, което е относително независимо от физическото равнище. Тази независимост не води към метафизическо отричане на материалното/физическото и неговите обяснителни закони. Съществуват твърде много изследователи, настояващи, че научният статус на психологията е възможен само ако тя е физиология. Ако функционализмът има право, че менталното оформя едно обяснително организационно равнище чрез термините на каузалните отношения между семейство от състояния, изучаването на чистата физиология на тези състояния би била обяснително неадекватна. Това е все едно да изучаваш мастилото от началото на 20 в., за да разбереш поезията на Яворов. Или да изследваш химическия строеж или електронния субстрат на парите, за да разбереш какво е бизнес цикъл. Има много програмисти, които не са наясно с устройството на компютъра като физическа машина – те се интересуват от софтуера и работят – при това успешно – с него.

Куайновото разграничение между онтологията и концептуалната схема на една наука, която той си позволява да нарече “мит”, но която може да бъде кръстена също и идеология на една теория^[7] подкрепя позициите на функционализма много нагледно. Онтологията на една теория е наборът от неща, които трябва да съществуват, за да бъде теорията истинна. Идеологията е наборът от теоретичните предикати, които въвежда и използва дадената теория. “Физическите обекти са концептуално привнесени в ситуацията като удобни посредници.”^[8] Две теории могат да имат една и съща онтология, без да се придържат към една и съща идеология. “Постулирането не спира до макроскопичните физически обекти. Обектите на атомно равнище са постулирани за да направят законите на макроскопичните обекти, а в последна сметка и законите на опита, по-прости и по-управляеми; и не трябва да очакваме или изискваме пълна дефиниция на атомните и субатомните същности от гледна точка на макроскопичните такива повече, отколкото дефиниция на макроскопичните неща от гледна точка на сетивните данни. Науката е продължение на здравия разум и тя продължава хитрината на здравия разум да раздува онтологията, за да опрости теорията.”^[9]

Да използваме примера на Дж. Рей, който прави нещата напълно ясни.^[10] Нека дадена теория К е теория за къщите, която може да прави обобщения за различните видове къщи, които се намират в различни части на страната. Онтологията на тази теория е подмножество на пълната физическа теория Ф, защото всяка къща е физическо нещо. Но наборът от физически неща, определен от идеологията на К, например предикатът “х е къща”, може да не е наборът, определен от обичайните предикати на теорията Ф. Защото различните къщи могат да бъдат направени от различен материал – тухли, дърво, итонг и т.н., който се “подчинява” на различни физически закони. В този смисъл къщите са “множествено реализирани”. За да се оцени обобщението, направено в теорията К, ще трябва да се мисли за различните къщи така, както те са определени от идеологията на К, а не от идеологията на Ф. И това може да стане без да се отрича физическия характер на нещото “къща”. Ако се използва разграничението тип-представител, което направихме в началото, всеки представител “къща” е представител на физически обект. Но типът “къща” може да не съвпада с това, което физическата теория приема за тип физически обект.

Това разбиране позволява изказаното по-горе твърдение, че функционализмът не е задължен да бъде физикализъм относно всички възможни равнища на обяснение. Това се нарича функционално редукционистки физикализъм или материализъм и основната му идея е, че менталните феномени не са, както би се изисквало от “чистия” редукционистки физикализъм, материални “неща”. В онтологически смисъл може да няма нищо друго освен движеща се материя, но могат да съществуват потенциално безкраен брой видове организации на тази движеща се материя. Теориите, които се занимават с различните видове организации, като по този начин формират различни “идеологии”, са необходими за пълното разбиране на действителността.

Автономията на обяснителните равнища може да бъде видяна и в други науки като биология, химия и физиология. Клетките в биологията се състоят от по-малки елементи, които също са системи от още по-малки компоненти. Невроните са клетки, които имат ядро и протоплазма, от една страна, и “израстъци”, чиито функции могат да бъдат изучавани – и действително се изучават – в изолация от функциите на клетъчното “тяло”.

8.6. Съвременни форми на функционализма

Що се отнася до съзнанието, трябва да се каже, че какво обяснение ще му дадем най-много зависи от идеологията, или с други думи от “разказа”, който ще бъде “написан” в процеса на рамзификация. Важното е това да е конститутивен разказ, и създаването му не е никак лесна работа, затова не е изненадващо, че в рамките на функционализма можем да срещнем различни такива разкази. Преди това обаче да довършим краткия преглед на видовете функционални подходи, за да разберем по-добре видовете функционални разкази.

8.6.1. Априорен или философски функционализъм

Съгласно този вид подход, обектите и връзките, които трябва да се подложат на рамзификация, би трябвало да се открият чрез традиционния априорен философски анализ, който, както вече видяхме, е доста проблематичен в своята неопределеност. Няма съмнение обаче, че той е полезен от гледна точка на необходимите ограничения, които се въвеждат относно приложението на термините и понятията, особено на онези, които са интересни от гледна точка на обяснителната им сила. Както многократно посочвах, обикновено ние се осланяме на експертите за точния концептуален анализ на думите, които използваме, и това с особена сила важи за менталните думи, чиито дефиниции едва започват да се очертават дори на експертно равнище. Нормативният дискурс, какъвто по същество е априорният анализ, поне може да посочи какво фиксира референцията, т.е. границите на менталните състояния, за които говорим.

Едно такова ограничение е отстраняването или специфицирането на условията за използваемост на индексикалиите, чиято употреба влиза в конфликт с обективнага гледна точка, към която се стреми функционализмът. Специфицирането на условията обаче изисква посочването на емпирични обстоятелства, следователно не можем да останем при априорния анализ – необходимо е да се обърнем към емпиричните данни на психологията. Функционализмът, който прави това, е т.нар. психофункционализъм – не в смисъл, че е психично разстроен, а че се базира на психологията като дисциплина.

8.6.2. Психофункционализмът

Това е подход, според който разказът за съзнанието, даващ базата на рамзификацията, е разказът на теоретичната психология. Както беше посочено, че настоява Чомски, обяснителните понятия трябва да се определят в термините на условия, които в началото на обяснението са скрити от наблюдението. Подобно на другите науки, психологията използва термини, които чакат строгата си дефиниция. Появата й със сигурност е свързана с формулирането на теория за феномени, които иначе “фиксираме” словесно често според случайни характеристики. Въпросът е дали фиксираме носителите на определени роли, както твърди причинно-историческата теория за референцията, или самата роля. И двете действия са възможни по принцип. Ние можем да посочим карбуратора (да фиксираме референцията на думата “карбуратор”) на някой, който не знае каква роля изпълнява той. За него това би било едно странно нещо с определена форма под капака на автомобила. Но ако този човек попита какво е карбуратор, посочването на “нещото под капака” няма да е достатъчно. Ще трябва да се обясни функцията му в двигателя, при което ще се смени референцията. Както нееднократно посочва Витгенщайн, например в § 77 на Изследванията^[11], “аз описвам примери на различни видове игри; показвам как по техен аналог могат по всевъзможни начини да се конструират други игри; казвам, че едва ли вече бих нарекъл това игра; и подобни неща”. Това означава, че когато употребявам понятието, аз вече прокарвам някаква граница, която “работи” в рамките на съответния контекст или “езикова игра”. Изяснявайки функциите на карбуратора, ние сме прокарали друга – функционално-ролева – граница на понятието, и то вече не се отнася за “нещото под капака”.

От това може да се изведе аналогията, че когато казваме “убеждение”, ние имаме предвид някакъв психологически феномен. Можем да го посочим като представител – убеждението на Иван, че “магарето е сиво”, а можем да го представим и като тип. И тогава това е психологически, а не биологически или физически тип. Психологическите типове или видове не се идентифицират чрез материала, от който са направени, или чрез техния произход (това е антропологическа задача), а чрез функционалнта им роля.

8.7. Видове функционалистични разкази за съзнанието

8.7.1. Функционализъм на “черната кутия”

Когато описвахме рамзификацията, не се каза кои са С-термините, т.е. “старите” или досега известните термини, които трябва да се включат в теорията Т, осигуряваща разказа в стъпка 1. Това зависи от допълнителните ограничения, които всеки вид функционализъм поставя.

Функционализмът на “черната кутия” може да се нарече още “вход-изход”. Той моделира анализа на менталните състояния по аналогия с анализа на състоянията на машината на Тюринг, които се специфицират чрез входяща информация, изходяща информация и връзката между тях. Приложено към анализа на дадено ментално състояние, това значи, че рамзификацията няма да казва нищо повече от това в какви конфигурации се явяват аферентните (идващи от сетивните органи) и еферентните (излизащи от централната нервна система) електрически сигнали в мозъка, както и отношенията между тях и другите ментални състояния. Входящата информация е това, което кара системата да влезе в определено състояние, а то от своя страна произвежда определен изходящ резултат и други състояния по определен модел. Подобен функционализъм е максимално абстрактен и “си купува обобщеност на цената на смътност.”^[12] Същевременно той може да бъде много полезен за определени цели. Да допуснем, че най-съществено за мисленето е разсъждението, а разсъждението е изчисление. Тогава същественото за мисленето може да бъде обхванато от машината на Тюринг, т.е. това ментално състояние се специфицира в достатъчна степен от входящата и изходящата информация и от причинните връзки между състоянията на машината на Тюринг.

Какво не е достатъчно в такъв модел на мисленето? Най-вече това, че мислите (както и другите ментални състояния) имат съдържание или значение. Очевидно е, че съдържанието не може да се специфицира само от отношенията между състоянията. Да си припомним, че в логиката някои умозаключения са валидни само по силата на логическата си форма, но не можем да твърдим, че те са истинни и от гледна точка на съдържанието, ако предпоставките са безсмислени (безсъдържателни или без значение). Един популярен пример гласи:

Ако нещо е глинкс, то то е флърг.

Пзьок е глинкс.

Пзьок е е флърг.^[13]

Ако е възможно семантиката да бъде определена преди менталността, входящата и изходящата информация биха могли да се разглеждат като символи, т.е. състояния, причастни към съдържанието, определено от тази предварителна семантика. Самите МТ се схващат по този начин – на входа и на изхода имаме цифри, които репрезентират числа. По същия начин много философи, психолози и други представители на когнитивната наука, вярващи, че изчислителната теория за съзнанието е вярната, приемат зависимостта на съдържанията на менталните или мозъчните състояния от техните връзки с феномените на външния свят.

8.7.2. “Закотвен” функционализъм

^[14]

От друга страна, съществуват възгледи, според които теорията за значението не може да бъде определена независимо от теорията за съзнанието (говорейки за съвременната философия, подобна идея намираме още у Фреге). Тогава значението или ще се поражда от концептуалната роля, която състоянията изпълняват едно спрямо друго, или символите ще трябва все пак да бъдат свързани с външния свят, при което ще се наложи да се разшири функционалната дефиниция така, че да включва референцията към тези феномени.

Подобно нещо се случва с онези философи, които не искат да ограничат входящата и изходящата информация с т.нар. проксимални (близки, по повърхността на тялото на менталния агент) стимули, а я определят в термините на дистални (далечни, от околната среда) стимули. Последниче често са стабилни причини на проксималните въздействия - като форми, обекти и хора в света. А резултатът от еферентните сигнали на изхода е движение на ръцете и краката, строеж на къщи и убийства. В границата на този вид функционалистики дефиниции попадат Хегел, Маркс, Хайдегер...

Такъв е и функционализмът на българския философ от втората половина на 20 в. Аристотел Гаврилов. Неговата книга “Към въпроса за природата на съзнанието”^[15] работи именно в термините на, както го нарича Н. Блок, “функционализма с дълги ръце”^[16], доколкото изхожда от парадигмата на Хегел и Маркс. В същото време анализът му на съзнанието съществено се отличава от строго марксисткия в методологически смисъл.

Гаврилов всъщност използва метода на логическия анализ на понятието “съзнание” – според него необходимите и достатъчни условия, които правят нещо да е съзнание са: субективно и идеално съществуване, обективно съдържание, взаимодействие и отношение със средата; като говори за “своя” и “не своя” среда, Гаврилов настоява, че човекът има за своя среда цялата действителност. Неговата дефиниция, върху която този анлиз се провежда, гласи: “Съзнанието е една промяна в субекта, заключаваща се във възникването в него на едно специфично отношение към обекта, породено от въздействието на самия обект.”^[17] Тази дефиниция напълно отговаря на типа функционализъм, който описвам тук. В по-нататъшното изложение обаче Гаврилов напуска границите на функционализма и, както ще видим в главата за квантовото съзнание, се доближава до възгледите на двуаспектната теория. Това, което за момента е важно, е да се оцени, че неговата книга е била на върха на вълната от онова време както като общ подход, така и като конкретни резултати.

“Закотвеният” функционализъм, който има и други вариации освен посочените тук, следователно твърди, че менталните състояния се специфицират отчасти от входящата и изходящата информация и отношенията между тях, отчасти от отношенията с дадени нефункционални и нементални характеристики като съдържателни връзки с други феномени (биологически, социални и пр.).^[18] От гледна точка на рамзификацията това именно са “старите” термини.

8.7.3. Холистичен функционализъм

Този вид функционализъм се стреми да дефинира – използвайки предимствата на рамзификацията – всички ментални термини наведнъж. Но, както посочва Блок, самото предимство на рамзификацията е и нейният недостатък – ако един от термините е неистинен, неистинно става цялото рамзи-изречение за съответната теория.^[19] Така ако рамзи-изречението важи за хората, които имат самосъзнание, то не би могло да важи за животните, които нямат самосъзнание. Затова като алтернатива на холизма се появява т. нар. молекулярен функционализъм.

8.7.4. Молекулярен функционализъм

При него рамзификацията се използва “парче по парче”, дефинирайки малки групи от ментални термини отделно от други такива. Термините, групиращи се около обяснението на усещането – стимулация, видимост, убеждение – могат да бъдат определени независимо от групата на действията – намерение, решение. Този начин на дефиниране пасва на популярните аналогии, използвани от функционализма: в биологията по същия начин се дефинират храносмилателната система отделно от кръвоносната, в автомобила – запалителната отделно от ходовата, и т.н.

Тук е важно да се отбележи, че отделните групи характеристики обикновено образуват йерархии, което подсигурява срещу тоталното срутване на холистичното рамзи-изречение в холистичната стратегия. Йерархиите се конструират така, че провалът на една група термини да не застрашава валидността на обясненията относно друга група. Например, същество, което не е способно да формира самосъзнание, все пак може да има чувства; или някой с церебрална парализа все пак може да има усещания; или някой, който е лишен от вид усещане, може да има убеждения, и т.н.

Йерархичният подход отговаря и на диференцирането на равнищата на обяснение, което е добър начин да увеличаваме разбирането си за нещата стъпка по стъпка, макар че холистичните интуиции са дълбоко вкоренени у нас, което показва например тенденцията на децата да правят свръхобобщения относно езиковите правила (вж. настоящото издание, т. 6.2.2.2).

8.7.5. “Хомункулярен” функционализъм

Една интересна вариация на молекулярния функционализъм намираме още при Платон: човекът е нещо като умалена държава или микрокосмос, който е копие на макрокосмоса. Но същностното у човека е неговата душа, а тя самата се състои от три части, едната от които – разумът – е оприличена на човек: на кочияша, който направлява колесницата. Подобно постулиране на персонализирани агенти в йерархията на функционалните молекули се среща и до днес в психологическите теории. При Фройд в човешката психика се борят то, аз и свръх-аз, и дори когнитивната наука говори за автоматизирани “подпроцеси”, осъществяване чрез процеси, подчинени на “таблици” с инструкции. Тези умалени личности, които управляват (някои от) нещата, ставащи в главите ни, са получили името “хомункулуси” – думата произлиза от латинското умалително съществително за човек (а средновековните алхимици са се опитвали да създадат такова изкуствено човече по лабораторен път).

Райл е един от първите, който възразява срещу този тип “хомункулярно” обяснение на човешкото поведение чрез аргумента за безкрайния регрес. Например, изчислително-репрезентационистката теория е обвинявана, че щом нейните изчисления се дефинират относно някакъв “език”, то това предпоставя следваща ментална единица – хомункулус – който да разбира този език и да изпълнява инструкциите, “написани” на него. Може би това възражение е валидно и подрива фройдовата теория, но постепенно функционализмът в лицето на Дж. Фодор изработва решаващ контрааргумент. “Редукцията на една психологическа теория до програма за машина на Тюринг е начин за изгонване на хомункулусите. Редукцията гаранитира, че не са постулирани други операции освен такива, които могат да бъдат осъществени от познат механизъм.”^[20] Регресът не е безкраен, ако хомункулусите станат толкова глупави, че да могат безпроблемно да бъдат заместени от машина. Ако например най-вътрешният хомункулус в дадено обяснение на поведението се държи като скенера на машина на Тюринг, той може да бъде “уволнен”, като на негово място се “назначи” адекватен механизъм, който е по силите на една машина на Тюринг. Има ли смисъл да се правят аналогии с човешкото умение за плетене, например, и заместването му от плетачна машина? Според мен, има. Затова аргументът на Фодор е изключително силен. Така например, един сложен алгоритъм за изчисляване на разстояния до някакви обекти въз основа на стереотипни данни може да се разложи на стъпки дотогава, докато примитивните стъпки се сведат до съдържанията на определени “адреси” в системата. Тогава хомункулусът не прави нищо друго освен да се подчинява на пряка причинност.

Сърл не е доволен от подобен аргумент. Той намира, че синтаксисът не е вътрешна черта на физиката, а е свойство, релативно спрямо наблюдателя.^[21] Това показва недоразумение относно самата същност на функционалния подход – макро-свойствата “е пари”, “е къща” и пр. не изискват нито релативност спрямо наблюдателя, нито вътрешна присъщост на физическите елементи, които безусловно са налице в подобни случаи. Сърл е прав, че компютрите, които се продават в магазините, не попадат под ударите на аргумента срещу хомункулусите, тъй като в този случай “юзърът” е въпросният “хомункулус”. Но не всички “компютри” са артефакти, ако използваме компютърната метафора за мозъка или нервната система. След като някои процеси в съзнанието могат да се обяснят на изчислителен принцип, допустимо е да говорим за тези аспекти на съзнанието в термините на въпросната метафора, така както биологията говори за сърцата като за помпи и за бъбреците като за филтри.

Едно важно философско следствие на молекулярния функционализъм, посочвано от много автори,^[22] е “скъсването” между психологическото състояние и поведението. Това скъсване не е окончателно, то просто още веднъж показва – като контрапозиция на аналитичния бихевиоризъм – че менталното състояние и поведенческата реакция могат да съвпадат при определени условия, т.е. съвпадението е контингентно. Например, изходящата информация от перцептивната система може да не води до моторна реакция (пак да си спомним суперспартанците на Патнъм), а да влиза като входяща информация в подсистемата на убежденията. Така някой може да има нормални усещания и рационална мисъл, дори и двигателната му система да не функционира.

8.7.6. Телео-функционализъм

Телео-функционализмът се опитва да даде отговор на въпроса дали функциите са реални черти на света или са резултат от намерения – нечии намерения да се използва някакъв предмет за определена цел. Сърл намира, че говоренето за функции не е легитимно при липсата на предпоставката за намерения на определен агент, адресирайки твърдението си към изчислителната природата на съзнанието, приемана от “машинния” функционализъм: ”Изчислението съществува само във връзка с определен представител или наблюдател, предлагащ своя интерпретация на даденото явление.”^[23]

Ако Сърл е прав, то функционализмът предпоставя онова, което трябва да обясни – намерението като ментално състояние, което определя какво ще наричаме менталност изобщо. Но, както обикновено, прибягвайки към аналогия, може да се покаже, че подобна дискусия е съществувала в биологията, където функцията се е доказала като сериозно обяснително понятие. Нещо играе определена функционална роля не поради някакво намерение, а по силата на това, че е било отбрано да прави това. Разбира се, ако Бог е създал живите същества, то те биха отговаряли на Неговите намерения. Но Дарвин е бил на мнение, че процесът на отбор е естествен, а не плод на намерения. От набора от генетични свойства в зависимост от средата някои видове са по-пригодени за възпроизвоство и така биват отбрани по силата на притежаваните от тях свойства. Даден орган е сърце, защото е възникнал в процес, при който е бил отбран да изпълнява функцията да изпомпва кръвта. Увреденото сърце също е сърце. Отнесено към съзнанието, това означава, че към анализа на менталното трябва да бъдат приложени еволюционни ограничения, затова резултантната концепция се нарича телео-функционализъм.

8.7.7. “Повърхностен” функционализъм

Терминът е изкован от Рей^[24] за да обозначи особената позиция на Д. Денет. Денет е защитил дисертация при Райл, а Райл е бил колега на Витгенщайн, така че ясно е защо трябва да потърсим корените на тази позиция у Витгенщайн. В §580 на Изследванията Витгенщайн заявява: “Един ”вътрешен процес” се нуждае от външни критерии.” Т.е., психологията не е за нещо скрито, буквално “вътре” в главите ни. Вътрешният процес трябва да се дефинира в термините на поведението. Тази бележка обаче може да се прочете по-минималистично: за всеки вътрешен процес би имало, в определен контекст, черта на поведението, която би била белег за наличието на този процес. И няма нужда да се настоява, че това трябва да е една и съща черта във всеки контекст. Понякога болката може да бъде изразена чрез вик, друг път – чрез гримаса, и т.н.

Макар и да не е аналитичен бихевиорист, Денет заявява: “Без колебание приемам твърдението че по необходимост, ако два организма поведенчески са напълно подобни, те са и психологически напълно подобни.”^[25] Основният мотив на тази позиция, която Рей нарича “повърхностен функционализъм”, е верификационизмът. За се избегне скептицизмът относно другите съзнания, т.е. предположението, че другите хора са “автомати” без съзнателен живот, философите се опитват да обвържат конститувните условия на менталните понятия с емпиричните им условия. Затова Денет заключава, че няма друга реалност на съзнателното преживяване, която да е независима от ефектите на различните изразни средства на съдържанието върху последващите действия, и, следователно, върху паметта. Менталните понятия не са като понятията за естествени видове, а се отнасят за явления, които нямат скрита същност, например “прах”. Денет спокойно би могъл да възприеме девиза на една бояджийска компания “Запазете повърхността и запазвате всичко”.

Повърхностният функционализъм има предимството да предложи правдоподобен отговор на въпроса за другите съзнания, но съвсем не е сигурно, че този отговор е достатъчен. Дори всекидневните ни ментални понятия не се изчерпват с позоваване на “повърхността”, т.е. на наблюдаемото поведение. Ако наблюдаваме един човек да пие бира, можем ли да кажем, че той прави това, защото обича бира, позовавайки се на неговите предпочитания? Може, но има и редица други хипотези, съвместими с това поведение – че човекът иска да се напие, за да забрави нещо неприятно, че се е хванал на бас, че въпреки че не обича бира, може да изпие една, че е бил жаден и единствената течност подръка е била бирата, и т.н. Повърхността не изчерпва всичко дори за всекидневното обяснение на поведението. Наречено в съвременната книжнина “всекидневна психология”, то е обект на следващата глава.